Пред народния съд през 1944–1945 г. бившият министър на вътрешните работи Петър Габровски обяснява: „Аз не съм давал заповеди на кметовете и горските стражари да предават или да убиват нелегалните. Това е самозащита от тяхна страна. Нелегалните искат от тях оръжие, храна, сведения за войскови части и да не изпълняват задачите си като държавни служители. Тези, които отказват, нелегалните ги осъждат на смърт. Много от тях са избити, а на други оборите, плевните и къщите запалени.“
По сведение на германската разузнавателна служба в България само за периода от 1 септември 1943 до 15 февруари 1944 г. са извършени 1204 саботажни и терористични акции на нелегалните. От тях едва 12 са нападения на германски военни. От страна на българската войска и полиция са убити 150 души, 128 ранени, 140 отвлечени, или общо 418. Жертви има и от гражданските лица. Убити са 133, ранени 34, отвлечени 188 — всичко 355.
Както при акциите, така и жертвите от германската войска са далеч по-малко в сравнение с българската. За посочения по-горе период са убити 44 немски военнослужещи, ранени 68, отвлечени 19 — общо 131.
Данни за убити български полицаи и военни за времето от 1941 до края на август 1944 има и в полицейските архиви. Според тях в борбата срещу нелегалните са загинали общо 1780 души. От тях 512 са убити след издадена смъртна присъда „в името на народа“. Няма точни сведения за избитите от 1 до 9 септември 1944 г. Може да се предполага, че техният брой също не е малък. Това се отнася най-вече до дните след 5 септември, когато Съветският съюз обявява война на България. По това време германските военни части са се изтеглили от страната.
Началото на гилотината
На 9 септември 1944 г. сутринта регентите княз Кирил Преславски и ген.-лейтенант Никола Михов са извикани във военното министерство, за да оформят извършения преврат. На основание чл. 150 от Търновската конституция с Указ № 10 за председател на Министерския съвет е назначен Кимон Георгиев. Едва тогава с Указ № 11 е „приета“ оставката на кабинета на Константин Муравиев. По доклад на министър-председателя с Указ № 12 е назначено новото правителство в състав: Кимон Георгиев (ПК „Звено“), Добри Терпешев (БРП), Никола Петков (БЗНС) — министри без портфейл; министър на външните работи и изповеданията — проф. Петко Стайнов (ПК „Звено“); министър на вътрешните работи и народното здраве — Антон Югов (БРП); министър на народното просвещение — проф. Станчо Чолаков (ПК „Звено“); министър на правосъдието — д-р Минчо Нейчев (БРП); министър на финансите — проф. Петко Стоянов (независим); министър на войната — полк. Дамян Велчев (ПК „Звено“); министър на търговията, промишлеността и труда — Димитър Нейков (Социалдемократическа партия); министър на земеделието и държавните имоти — Асен Павлов (БЗНС); министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството — Борис Бумбаров (БЗНС); министър на железниците, пощите и телеграфите — Ангел Държански (БЗНС). С указ на регентите са учредени три нови министерства. За министър на народното здраве е назначен д-р Рачо Ангелов (БРП), министър на социалната политика — Григор Чешмеджиев от Социалдемократическата партия, и министър на пропагандата — Димо Казасов, независим.
На основание чл. 136 от конституцията с Указ № 13 XXV Обикновено народно събрание е разпуснато. На същия ден с постановление на правителството на ОФ на основание чл. 47 от конституцията са освободени от длъжност регентите на България — „Негово Царско Височество Кирил княз Преславски и Генерал-лейтенант Никола Михов“. Третият регент проф. Богдан Филов си е подал оставката на 8 септември 1944 г. С друго постановление на тяхно място са назначени проф. Венелин Ганев (бивш член на Радикалната партия), Цвятко Бобошевски (от Народната партия) и Тодор Павлов (БРП).
В първите дни след 9 септември 1944 г. местната администрация преминава в образуващите се или образувани по-рано комитети на ОФ. Въпреки че те трябва да бъдат съставени на паритетни начала от четирите партии подобно на правителството, в по-голямата част на страната този принцип не се спазва. С малки изключения, отнасящи се до по-големите градове и отделни села, в тях и ръководствата им преобладават представители на БРП (к). Те доминират и в избраните в комитетите на ОФ „тричленки“, които започват да осъществяват управленски функции.