Подобен е случаят с Десети върховен състав, разглеждащ делото на „стопанските вредители“. По него е издадена една смъртна присъда.
Ръководството на Дирекцията на милицията и Димо Дичев — началник на ДС, оценяват резултатите от процесите като крайно лоши. За това те обвиняват главния народен обвинител и някои от неговите колеги. В доклад до ЦК Георги Петров се оплаква от един от следователите с прякор Валията, който заявил: „Докато аз не арестувам 15–20 народни обвинители, няма да кандисам.“ И действително милицията задържа Стою Татаров, Шемтон Данон и Иван Бояджиев -и тримата обвинители към Десети върховен състав. Арестувани са още Богомил Касабов, Първан Гърков, Борис Бъров и др. Срещу петима от тях е повдигнато обвинение, че са вземали подкупи от някои подсъдими, за да им помогнат да се „изплъзнат“ без присъда или с по-мека присъда от Народния съд. За двама свои колеги Георги Петров е убеден, че са невинни, и настоява пред Дирекцията на милицията да бъдат освободени. В доклад до ЦК той пише: „Всяка прибързана мярка, всяко неоснователно задържане на народен обвинител — каквито са случаите с Борис Бъров и Ив. Бояджиев, носят неизмерима пакост за нашата Партия и за делото на Народния съд, което е преди всичко една акция на Партията.“
В писмо до Националния комитет на Отечествения фронт от 20 юли 1945 г. д-р Минчо Нейчев обяснява причините, които според него са довели до това „пораженство“. „Обещах, пише той, съдът да свърши работата си за три месеца, а той едва я свърши за шест. Това закъсняване се оказа фатално, защото напрежението на масите намаля, ходатайствата се засилиха, съставите на съда започнаха да се огъват, в резултат на което се получи това, че последните процеси в София, особено тоя срещу стопанските деятели се оказа истинско проваляне на съда.“
От непрестанни ходатайства се оплаква и главният народен обвинител Георги Петров в доклада си до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. „Много отговорни другари — пише той, — военни и граждански лица, идваха и настояваха да оправдаем или да спасим от смъртно наказание този или онзи подсъдими, за които разполагахме с доста изобличителни материали.“ Като мотиви те сочат различни „услуги“, правени от тях през Септемврийското въстание от 1923 г. и след него. Има и ходатайства от „политически съображения“, идващи директно от ЦК. „Фрапантен“ по думите на Георги Петров е случаят със сродницата на Христо Кабакчиев (дългогодишен ръководен деец на БКП и член на ВКП (б), починал през 1940 г.) — Павлова. Тя, пише той, е „била първата помощница на палача Белев и е съучастница във всичките тежки престъпления“. Става дума за т. нар. еврейски процес, проведен от 7 март до 2 април 1945 г. Александър Белев е директор на комисарството по еврейските въпроси, а Лиляна Паница е негова секретарка и доверено лице. Вероятно Георги Петров има предвид същата личност. ЦК на БРП (к) ходатайства за нея, обяснява той, с аргумента, че „трябвало да се спаси името на големия другар Хр. Кабакчиев. А аз смятах, че неговото име и честта ще бъдат най-добре защитени, като се ликвидира чрез една тежка присъда една подобна престъпница и народна предателка. Духът на големия другар нямаше да се смути от това наказание. Тази неоправдана присъда за нея и досега буди незадоволство сред другарите евреи и в обществото. За нея аз тоже не си дадох съгласието, но се бе въздействувало направо на състава на съда.“
Процесите в провинцията — общо 119, започват в средата на януари 1945 г. В една и съща област заседават по няколко състава едновременно в зависимост от броя на подсъдимите. Работата им се контролира от партийните комитети на БРП (к). Те дават конкретни указания какви присъди да бъдат издавани, ръководейки се от инструкциите на ЦК. А те са да бъде „прочистен“ целият апарат на политическата полиция от горе до долу, всички военни и изпъкнали политически фигури, оглавявали разни „фашистки организации“, журналисти и общественици, както и представителите на местната администрация. Това довежда до престаравания на съдебните състави, наречени от Георги Петров „левичарски залитания“. Според него те се състоят в издаване на смъртни присъди за „маловажни случаи“, осъждане на смърт на военни лица, които са на фронта. Не на последно място, допълва той, „там, гдето през фашистко време не са дали никакви жертви, се считаха задължени да издават смъртни присъди и да правят съревнование в това направление“.