Картината няма да бъде пълна, ако не отбележим книгата на Здравко Сребров „Роман на едно откритие“, претърпяла много издания (първото е още през 1942 г.) и преработена от автора си. Също и романът на Недялка Михова „Звездите слизат по-близо“.
Сборникът съдържа още разказите „Владетелят на черния цвят“ на Магдалена Венцеславова и „Не стреляй дори на шега“ от Тошо Лижев. Първият е по-публицистичен, а вторият успешно развива жанра на космическата приказка.
Една значителна част от научната фантастика — включително и българската — е хумористично-сатирична. Затова нека се вгледаме, по-внимателно в мястото и ролята на смеха в този тип литература. Отношенията между фантастичното и смеха са сложни и многозначни: смехът е желан спътник и същевременно опасен враг на фантастичното. Той лесно го превръща в игра на фантастика, разголвайки художествено-условния характер на фантастичната действителност. Несъмнено част от хумористичната фантастика се намира на границата между фантастичната и нефантастичната литература, доколкото в много случаи смехът превръща фантастичното в похват: или по-точно — фантастичното се използва като похват за предизвикване на смях, но в своя прозрачен, алегорично-условен смисъл, без стремеж към създаване на колебливо доверие у читателя… Един характерен пример може да бъде книгата на Антон Донев „Фантастичен хумор“ — сборник от фейлетони, остроумно използващи фантастични „хватки“ за карикатурно хиперболизиране на злободневни теми.
Известна е мисълта на Маркс, че човечеството се смее, разделяйки се със своето минало. Интересното в хумористично-сатиричната фантастика е това, че човечеството, смеейки се, се издига над своето настояще, осъзнава неговата ограниченост. Образът на неизвестното е не толкова позитивен, колкото негативен: не толкова чрез конструиране на нещо ново, колкото чрез дестабилизиране (разобличаване) на настоящето — това още не е постигане на бъдещето, но е стъпка към него, негово неясно присъствие тук и сега. Смехът във фантастиката е също такова отрицание на „здравия смисъл“, каквото са и технико-социалните утопии. Например той може да бъде насочен срещу човешката изостаналост, срещу неспособността на човека да излезе от черупката на закостенелите разбирания и да проумее необичайното. Такъв е например хубавият разказ на Любен Дилов „Още по въпроса за делфините“, поместен в сборника. Зад „антимашинния“ патос — израз на вяра във възможностите на човешкия дух, която изразяват думите на делфина, е спотаено жилото на иронията към страхливата глупост на човека, който не иска да повярва в съществуването на необикновеното въпреки неговата очевидност и малодушно се отказва от риска на познанието. Разказът е построен в два плана — сериозен (фантастичен) и сатиричен (реалистичен), които взаимно се обогатяват. Великолепен със своята абсурднопарадоксална находка е и разказът на Л. Дилов „Напред, човечество!“, който със средствата на фантастичната гротеска се подиграва с парадоксите на конвенционното човешко поведение и логика.
Трансформацията на мотиви и образи, която извършва научната фантастика, може да бъде не само сериозна, но и пародийна. Тя се среща по-често. Един забавен пример може да бъде научнофантастичната пародия „Ад“ от Агоп Мелконян, поместена в сборника, която предлага остроумна версия на разходката на Данте и Вергилий в ада (Автоматична Душеизтисквачка — съкратено АД)…
Най-последователен привърженик на хумористично-сатиричната фантастика у нас е Емил Манов. След „Фантастични истории“ (в сборника „Ваня и статуетката“), където фантастичното беше условно-алегоричен декор на сатиричното внушение, той издаде романа „Галактическа балада“. Това е остър сатиричен роман (не без влияние от „Часът на Бика“), който моделира кошмарната антиутопия на една цивилизация с мравешки социализъм от маоистки тип.
От казаното дотук е ясно, че повечето от успехите на българската научна фантастика са свързани с „космическата тема“. В това няма нищо чудно. Космосът е една великолепна „експериментална установка“, която предлага възможните най-големи удобства за моделиране (екстраполиране) на земните проблеми и тенденции. Например в „Пътят на Икар“, „Гибелта на Аякс“ и „По голямата спирала“ в различни варианти се появява проблемът за приемствеността и конфликта между поколенията в едно общество, устремено към примамлива далечна цел: избрана от бащите, тя — след неизбежните корекции на времето и условията — става цел и на децата…
Българската научна фантастика опровергава със собствени сили закостенялото пренебрежение към жанра като четиво за любознателни и лековерни юноши. Тя доказва, че е литература. В най-добрите й произведения фантастичните образи и обстоятелства са станали естетико-художествена реалност — превърнали са се в характери и конфликти, в нравствени дилеми, в художествена плът. Известно е, че ако притежава значителни художествени достойнства, научната фантастика продължава да бъде литература дори когато остарее и стане наивна като фантастика. Затова в подобни случаи по-добрият писател има предимство пред по-добрия „научно-технически пророк“. Достойнствата на художествено най-добрата част от нашата научна фантастика не са толкова „научно-технически“, колкото философски, социални, нравствени (естетически). Засега този вид литература у нас се пише повече от ерудирани писатели, отколкото от литераторстващи учени: това може би принизява размаха на нейните хипотези, но повдига художествено-пластическите й достойнства.
Излиза, че неочакваната оценка в Осака не е лишена от основания…