И „пророческите думи“, които дири той, за да разкрие скръбта на своя род — той сякаш ги намира в „Български балади“. Книгата се открива със стихотворението „Пророк“, оня, който „върви напуснат отново“ —
Поетът разключва в поетически образи тоя „заключен жребий“ и през неговите стихове ний дочуваме — дълбоко някъде — отчаяни викове и „вопли гробовни“, вой на ветрове и вълци, „нощен плясък на кървав поток“, „звезди нейде падат“, небосводът се багрн от страхотния блясък на пожари и опустошения, по „тайнствен склон“ бягат разбити пълчища, траурният образ на майката стои надвесен над черно погребение, дълбоко стене „подморска камбана“, замира в ужас всеки дъх — но ето внезапно Лъвът от знамето надава рев. Възвишен символ на онова, което е отвъд политиката: на несъкрушимата воля за живот, на неизсушимата творческа енергия у народа.
На друго място в тази книжка на „Везни“ се печата една от „българските балади“ на Траянова — може би най-добрата: Лунната балада. Написана на същия мотив, на който е написана и Ботевата балада „Хаджи Димитър“ тя — Лунната балада — я надминава по широта на концепцията и по интензивност и независимост на образите.
Книгата „Български балади“ е посветена на Людмил Стоянов. Последвана е обаче от един „послеслов“ — излишен като всеки послеслов. Тук Траянов излиза из своя обикновен, достолепен „сплендид изолейшън“ и се свързва уж неразделно с неколцина свои другари — свързване, което добива вид почти на… литературна камарила. Скоро ще имам случай да кажа нещо повече по този въпрос. Но сега не мога и нямам право да го премълча.
За рисунките на Сирак-Скитник към „Български балади“ — които са едни от най-добрите досега постижения на художника — смели по замисъл и композиция, неустрашими в третирането на дадената отвън форма, крачка напред от илюстрациите към „Марионетките“ на Чавдар Мутафов и „Поемите“ на Едгар По, — за тях едва ли бих могъл да кажа нещо повече от това, което казва Траянов в послеслова към книгата си:
„В чудните рисунки към тая книга бие на очи не само оригиналният художествен похват, но и глъбината на концепцията. Майката на всеки страждущ войн е една печална Богородица и нейният чист поглед плаче не само над главата на умиращия син, но и над пълната разруха на родния край.“