— Не може тъй, орехи с вили не се събират.
— Ами как?
— Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!
Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:
— Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум!
И му напълнили торбичката с орехи.
Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубава зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели — мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.
— Хей, приятели, какво правите тук? — попитал ги учуден дядо Петко.
— Дигаме магарето.
— Защо го дигате?
— За да опасе тревата, дето е поникнала върху зида. Мъчим се, ама не можем, защото проклетото магаре е много тежко.
— Я ми донесете един сърп! — рекъл дядо Петко. — Аз ще ви покажа какво трябва да направите.
Донесли му сърп. Старецът протегнал ръце към зида, орязал тревата и я хвърлил на магарето.
Магарето се навело и почнало да хрупа.
— Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! — рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с бяла погача, току-що извадена от огнището.
Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.
— Тука има сватба — рекъл си пътникът и спрял да погледа.
Видял невестата и младоженеца — стоят като вкопани пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе. Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях — най-старият и най-хитър — предложил:
— Дайте да й отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.
— Не бива да й сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата й да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли — без глава човек може, но без крака не може да мръдне — обадил се дълбокоумно друг от сватовете.
— Да донеса секира? — викнала една посръбнала жена.
— Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата — разбутал навалицата един зидар.
Тогава се намесил дядо Петко:
— Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!
Невестата, щом чула тия думи, бързо се навела и влязла вкъщи. Сватбарите се почудили на ума на чужденеца, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.
Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил нататък. Влязъл в друго село. Там видял къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по ризка, а долу майка му държала нови гащи и викала:
— Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите!
А момчето се дърпало назад — не ще.
— Какво има? — попитал дядо Петко.
— Уших — почнала да разказва майката — нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря. Затуй му викам да скочи от чардака в гащите.
— Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето — поучил я дядо Петко, — ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия — в десния. Тъй се обуват гащи!
Жената послушала съвета на стареца, нахлузила лесно гащите на момчето и за да се отплати, свалила сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.
Още по-нататък старецът стигнал до широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкото им държат сили.
— Абе, вие, що правите? — попитал ги дядо Петко учуден.
— Теглим дървото.
— Защо?
— Удължаваме го, защото е късо.
Дядо Петко поклатил глава.
— Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.
— Ами как?
— Вземете още едно дърво и ги наставете.
Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.
Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очите.
Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия висяла цяла връв с жълтици.
— Коя си ти? — попитал дядо Петко.
— Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.