— Видя ли, че и аз мога да ти сторя добро — рекла орлицата, взела го на крилете си и го пренесла през морето направо във високата кула при царкинята.
Щом видяла колко красив е момъкът, девойката с радост тръгнала с него. Качили се двамата на една лодка и заплавали към брега. Царският син й разказал целия си живот.
Тъкмо преди да пристигнат обаче, царкинята изтървала пръстена си във водата. На брега баща й наредил на момчето:
— Докато не намериш пръстена, няма да ти дам дъщеря си!
Замислил се царският син какво да прави и си спомнил за рибата. Нагрял люспата й и тя веднага доплувала до брега.
— Видя ли, че и аз мога да ти сторя добро — рекла тя, като чула молбата му, и се гмурнала към дъното на морето.
Само след миг рибата отново се показала с пръстена в уста.
Нямало какво да прави високомерният баща — нали царският пратеник бил изпълнил всички трудни задачи. Дал на дъщеря си една чудна златна каляска и се сбогувал с нея.
Тръгнали всички на дълъг път — момъкът и царкинята седели в каляската, а хората им яздели зад тях. И щом най-после пристигнали в царството, вестоносец избързал напред да каже на царя, че слугата води красивата царкиня. Лъжливият царски син мигом тръгнал да посрещне невестата си. Видял той, че момъкът се вози в чудната каляска с неговата бъдеща жена, и много се ядосал.
— Щом един слуга не си знае мястото, той трябва да умре! — викнал той, извадил меча си и пробол царския син право в сърцето.
Царкинята паднала на колене пред тялото на своя любим и горко заплакала, ала се сетила за щъркела, който бе помогнал на момъка. Бързо извадила перото му от пазвата на царския син, нагряла го и птицата мигом донесла жива вода в клюна си.
Девойката поляла тялото на момъка и той начаса оживял. После пътниците отишли в двореца и хубавицата разказала всичко на стария цар. Той прегърнал същинския си син, а лъжливия прогонил надалеч от царството.
На другия ден царят вдигнал голяма сватба — оженил сина си за красивата царкиня, а когато умрял, младият цар повикал майка си и я настанил да живее в най-хубавите покои в двореца.
Келешът и царската дъщеря
Живял някога един цар. Той си имал хубава дъщеря, ала много се тюхкал за нея, понеже слугите всяка сутрин намирали пред постелята чехлите й протрити и съдрани. През деня царят купувал нови чехли на палавата си щерка, а тя какво правела, какво струвала нощем, не се знаело, но на заранта чехлите отново се валяли скъсани на пода.
Чудел се и се маел царят какво да стори, та да разбере къде ходи по нощите дъщеря му. Всяка сутрин я питал, а тя все му казвала, че цяла нощ е спала, никъде не е ходила и не знае защо са изтъркани чехлите й.
Накрая царят намислил какво да направи. Разпратил глашатаи из цялото царство да викат по мегдани и по друмища: „Който научи къде ходи царската дъщеря нощем, ще се ожени за нея, а в добавка ще получи и половината царство!“
И се завтекли момците от царството да си опитат късмета, та дано станат царски зетьове. Двадесет и деветима юнаци ред по редом заставали да пазят пред покоите на царкинята, ала посред нощ ги оборвал дълбок сън и те се събуждали чак на сутринта, а царят все купувал нови чехли на дъщеря си.
Двадесет и девет глави били паднали на дръвника, когато пред бащата се явил келешът.
— Царю честити — рекъл той, — нека тая нощ аз да пазя твоята щерка!
— Добре, момче, опитай и ти, щом искаш — отвърнал му царят. — Ако я опазиш, ще ти я дам за жена, а и половината царство ще получиш. Ала не успееш ли, и твоята глава ще се търкулне на земята!
— Тъй да бъде! — казал келешът и още посред бял ден си стегнал цървулите, облякъл си дрехата, пък легнал пред покоите на царската дъщеря и мигом заспал.
Видяла го девойката, че отрано е захъркал, и му се присмяла:
— Ех, келеш, колко по-хитри момци от тебе не можаха да ме опазят, та ти ли, глупчо, ще го направиш! Отиде още една глава!
Вечерта царската дъщеря легнала и заспала. В късна доба келешът отворил очи и що да види — насреща му идел един змей и като слънце огрявал всичко наоколо. Почукал лекичко змеят на вратата, девойката излязла и двамата тихо-тихо се запромъквали покрай момъка, за да не го събудят.
А келешът ги изчакал да се поотдалечат от царския палат и тръгнал подире им. И за да не чуят стъпките му по сухата шума в гората, вървял доста зад тях, ала ги виждал много хубаво, защото змеят светел като самото слънце.