По някое време чудният звяр извадил от пазвата си една златна китка и я подхвърлил на царската дъщеря. Тя я уловила, засмяла се и му я върнала. Поиграли си двамата така, повеселили се, ала щом отминали едно разклонено дъбово дърво, змеят метнал китката встрани и тя се търкулнала в сянката му. А келешът се бил прилепил до ствола на дъба, за да се скрие, и бързо се навел да вземе китката.
— Хайде де, хвърли ми цветето! — рекла през смях девойката.
— Ами че аз ей сега ти го метнах. Не го крий, дай ми го! — отвърнал й змеят.
Взели те да търсят китката, ала не я намерили и продължили нататък.
Келешът пък почнал да дялка с едно ножче трески от дървото, за да ги занесе сутринта на царя. Девойката чула шума, спряла се и рекла на змея:
— Кой ли чука по това никое време? Да не би някой да върви по дирите ни?
— Нищо не чувам — отговорил змеят. — Сигурно тъй ти се е сторило. Не се бой, нали аз съм с тебе!
И двамата тръгнали по пътя си.
Вървели, що вървели и стигнали до един мост над буен поток. Минали змеят и девойката по него, а келешът се пъхнал отдолу и взел да кърти камъчета от моста, за да ги занесе сутринта на царя.
Девойката пак чула шума, спряла се и рекла на змея:
— Кой ли чука по това никое време? Да не би да има съгледвач след нас?
— Нищо не чувам. А и да чука някой, нека си чука — отвърнал й змеят. — Аз нали съм с тебе — не се бой!
И двамата пак потеглили напред.
Вървели, що вървели и стигнали до една дълбока-дълбока река. През нея нямало мост, затова змеят взел девойката на ръце и мигом я пренесъл на другия бряг. А келешът се зачудил как да премине реката и тръгнал да дири брод. Изведнъж видял двама братя дяволи, които седели на брега и се карали за една бакърена тавичка, за една голяма шапка и за една сребърна пръчица.
Спрял се келешът при тях й ги попитал:
— Бива ли да се карате помежду си? Нали сте братя?
— Как няма да се караме, като не можем да си поделим ей тия работи. Те са ми наследство от баща ми — рекъл по-големият дявол.
— Наследство са, ама не твое, а мое! — прекъснал го другият.
И двамата пак се запрепирали.
— А какво може да се прави с тия неща? — надвикал ги келешът.
— Какво ли? — възкликнал по-големият дявол. — С тях може да се премине и морето, ако искаш.
— Как така? — зарадвал се келешът, понеже веднага му хрумнало какво да прави.
— Ами ей така — рекъл по-малкият дявол. — Сядаш в тавичката, туряш си шапката невидимка на главата, удряш тавичката със сребърната пръчица и докато мигнеш, на другия бряг отиваш.
— Ако ми дадете нещата, аз ще ви ги разделя поравно — предложил им момъкът.
Дяволите склонили, дали му бащиното си наследство, а той тозчас седнал в тавичката, надянал на главата си шапката, ударил лодката си с пръчицата и веднага се озовал на другия бряг.
Развикали се дяволите, взели да проклинат келеша, ама дяволските клетви нали не ловят човека, затова момъкът сложил нещата в торбичката си и забързал към змейовата светлина, която се мержелеела тук-там между дърветата.
Змеят и царската дъщеря вървели и си приказвали, а келешът се спотайвал зад тях — и така най-накрая стигнали до палатите на чудния звяр.
Змеят отворил портата и поканил девойката вътре, ала оставил вратата открехната. Момъкът нахлузил на главата си шапката, станал невидим и се промъкнал в стаята след тях. Там се притаил в един ъгъл, за да види какво има да става.
Змеят и царската дъщеря седнали край голямото огнище и взели да си подхвърлят една златна ябълка. Поиграли си те така, повеселили се, но един път змеят метнал ябълката малко накриво и тя се изтърколила право в краката на келеша. Той я грабнал и я мушнал в джоба си.
А змеят рекъл на девойката:
— Хвърли ми ябълката, де! Защо се бавиш?
— Та тя е у тебе! Ти ми я хвърли! — отвърнала гостенката му.
— Аз ти я метнах, не видя ли? Някъде край тебе ще да е — казал змеят.
И двамата почнали да търсят ябълката и като не я намерили, взели да си бъбрят край огнището. Ала след малко царската дъщеря се сепнала изведнъж и рекла:
— Ох, ще закъснея! Петлите скоро ще пропеят.
— Да, май е време да вървим — казал стопанинът на чудния палат.
Двамата хукнали отново в тъмната нощ. А келешът ги изчакал да се поотдалечат, за да не го чуят като отваря и затваря вратата, и чевръсто поел подире им. Преминали пак голямата река, стигнали до моста над буйния поток, после и до разклоненото дъбово дърво и там келешът избързал, минал пред тях и презглава се завтекъл към царския дворец.