И там легнал пред прага на спалнята и юнашки захъркал.
След малко пристигнали и нощните пътници. Щом царската дъщеря видяла келеша, потънал в дълбок сън пред прага на покоите й, пак му се присмяла и рекла:
— Видя ли, глупчо, че не можа да ме увардиш? Още една глава ще се търкулне на земята.
На сутринта царят дошъл при нея, видял скъсаните й чехли и изохкал:
— Дъще, дъще, къде пак си ходила, какво пак си правила тая нощ?
— Никъде не съм ходила, нищо не съм правила. Цяла нощ лежах и спах — троснато отвърнала момата и окото й не мигнало.
— Ти все тъй казваш, ама аз ще попитам келеша — рекъл бащата.
— Ами че питай го! Дано той ти каже — разсмяла се девойката.
Царят повикал келеша и го попитал:
— Е, момче, успя ли да научиш къде ходи дъщеря ми?
— Да, царю честити! — скромно рекъл момъкът и млъкнал.
— Нали спа като пън бе, глупчо! Сигурно си сънувал нещо — подиграла му се царската дъщеря. — Не му вярвай, татко, той вчера захърка още посред бял ден.
— Чакай да го чуем първо — рекъл царят и келешът подхванал да разправя какво е видял през тая нощ.
Разказал как чудният змей дошъл в късна доба и огрял всичко като слънце, как лекичко почукал на вратата и царската дъщеря излязла, как вървели двамата из гората и си подхвърляли една златна китка. И щом споменал за цветето, бръкнал в пазвата си, извадил го и рекъл на девойката:
— Истината ли говоря?
Разказал за разклоненото дъбово дърво, извадил треските от него и ги показал на царя. Разправил после за буйния поток, изкарал камъчетата от моста и пак попитал девойката:
— Истината ли говоря?
След това описал голямата река, ала не показал дяволското наследство от страх да не би царят да му го вземе. Най-накрая разказал колко чудни са змейовите палати, пък бръкнал в джоба си, извадил и златната ябълка и отново попитал царската дъщеря:
— Истината ли говоря?
А докато келешът приказвал, девойката все се червяла и щом той разправил как при разклоненото дъбово дърво избързал напред и легнал, та захъркал юнашки пред прага на покоите й, тя се обърнала към баща си и рекла:
— Келешът казва истината, татко. Така си беше.
Тогава царят прегърнал момъка и рекъл:
— Е, момче, ти спечели дъщеря ми и половината царство. Още днес ще вдигнем сватбата и царувай на воля!
Оженили се келешът и царската дъщеря и дълги години си живели честито, а новият цар всяка заран поглеждал чехлите на жена си до постелите и двамата прихвали да се смеят.
Юнакът, що бозал двадесет и пет години
Имало едно време един юнак, що бозал двадесет и пет години. Майка му не могла да го отбие, затова отишла в съдилището да се оплаче от него.
И съдиите го прогонили в гората, за да го изядат зверовете.
След време царят започнал да гради голям дворец. Всички мъже от околните села и градове отишли да носят дърва и дъски за двореца и момъкът, що бозал двадесет и пет години, си рекъл:
— Всички карат дърва, я да взема и аз да закарам.
Насякъл той дърва, впрегнал воловете, пък си казал:
— Чакай да си похапна малко.
Седнал той да яде и през това време дошли два вълка и прегризали вратовете на воловете му, а той се позасмял и рекъл:
— Яжте, синковци, яжте, пък дано се заситите!
Щом се нахранил, станал, хванал вълците, впрегнал ги и ги подкарал — нали ще носи дърва на господаря! Царят зинал от учудване, като видял тоя впряг, и заповядал на слугите си да разтоварят дърветата, а момъка да изгонят от царството.
Тръгнал той из горите и по някое време срещнал един човек.
— Добър вечер! — поздравил го момъкът.
— Дал Бог добро! — отвърнал му човекът.
— Тъй както те гледам, май си голям юнак. Какво можеш да правиш?
— Мога да познавам къде има бой дори през девет земи.
— По-голям юнак ли си от мене? — попитал го момъкът.
— Не зная, побратиме — признал си човекът. — От тебе може и да съм по-голям юнак, ала имало един, що бозал двадесет и пет години — той сигурно е по-голям юнак от мене.
— Хайде да се побратимим двамата и да потърсим още другари — предложил му момъкът.