Литнал орелът нагоре и понесъл юнака. Кажел ли „врак“, момъкът му давал месо, кажел ли „гро“, давал му вода. Ала месото се свършило и човекът взел да къса парчета от нозете си, за да храни птицата. Най-сетне орелът изнесъл юнака на горната земя.
— Хайде — рекла птицата на човека, — стани и тръгни, та да те видя можеш ли да ходиш.
— Ех — отговорил юнакът, — как да ходя, като ме болят краката! Рязах от тях месо, за да ти давам да ядеш.
Тогава орелът рекъл:
— Разбрах аз тази работа. Пфу! Пфу! — и изплюл късчетата човешко месо, а те мигом залепнали по местата си.
— Благодаря ти, птицо! — рекъл юнакът, станал и хукнал към морето.
Там другарите му още се препирали за девойките и не можели да ги поделят. Най-голямата сестра казвала, че ще вземе някого, ако й намери стан, който сам да тъче. По-малката пък се заричала да се омъжи само ако женихът й донесе гергеф, който сам да се извезва, а третата искала златни пиленца, за да склони да мине под венчило с някого.
Много свят се събрал, прочути юнаци дошли да искат девойките, ала никой не могъл да изпълни нито едно от условията.
А момъкът, що бозал двадесет и пет години, си починал хубаво на брега на морето, пък отишъл при девойките. Извадил от пазвата си стана и взел най-голямата сестра. После измушил от джобовете си гергефа, та получил и по-малката сестра. Накрая изкарал от пояса си позлатените пиленца и спечелил и най-малката девойка.
Така момъкът отвел трите хубавици и по-големите оженил за царски синове, а най-малката задържал за себе си.
И аз бях на сватбата им — ядох, пих и ме дариха с гърне мед. Тъкмо се облизвах пред неначенатия мед, не щеш ли, рипна вашето куче, та ми прекатури гърнето, счупи го и аз не можах дори да вкуся от този пусти мед.
Затова дойдох да ви кажа да си пазите кучето!
Дърварят и змията
В една висока планина живеел беден дървар. Колибата му била на хубава зелена морава сред най-гъстата гора. Дърварят имал само един син и затуй много го обичал. Искал синът му да бъде добър човек и затова го кръстил Добри. Докато била жива майката, момчето стояло при нея, но когато умряла, дърварят почнал да го води със себе си на работа. То никога не се отделяло от баща си, играело си наоколо, събирало клонки, късало цветя и слушало песните на птиците в гората. Когато бащата се изморявал, сядал на някой отсечен труп да отдъхне и разказвал на момчето за живота на горските обитатели. Така го научил да обича всички живинки и да не се страхува от тях. Момчето се сприятелило с животните в гората, хранело ги, а те идвали да ядат от ръката му.
Минали години. Бащата остарял. Един ден сякъл много дървета, изморил се и вечерта умрял. Синът му вече бил станал висок и хубав момък. Той взел занаята на своя баща. Изкарвал малко, живеел бедно, но бил доволен, че е сред животните в гората и може да им се радва.
Един зимен ден Добри сякъл голяма бука. Забил клинове и разцепил дървото. То било кухо и от него паднала голяма шарена змия. Тя се опитала да повдигне глава, но била съвсем измръзнала. Младият дървар стоял със секирата на рамо и гледал как змията се мъчи. Изведнъж чул глас:
— Дърварю, не ме убивай! Виж, умирам от студ! Вземи ме в пазвата си да ме сгрееш! Ако ме спасиш, ще станеш най-честитият човек на земята.
Дърварят съжалил змията, взел я в ръцете си, погалил я и я сложил в пазвата си. Прибрал се вкъщи и запалил огнището, за да сгрее змията. Тя изпълзяла до огъня, вдигнала глава и рекла:
— Ти ми спаси живота! Това аз няма никога да забравя! С доброто, което стори за мен, ти придоби силата да направиш три големи добрини. Но помни, че и всяка твоя клетва ще се изпълни. Затова мери думите си и никога не проклинай!
И щом казала това, змията се изправила на опашката си и се хвърлила в огъня. Лумнал чуден шарен пламък и излязъл през комина, а с него изчезнала и змията.
Младият дървар заживял както преди, но тази случка не излизала от ума му. Където и да ходел, където и да седнел, все си мислел за чудната змия и за нейните думи.
В едно далечно царство настъпила голяма суша. Всичко изсъхнало и изгоряло. Земята се обърнала на пустиня. Не останало ни едно зелено дръвце, ни едно цвете, ни една тревичка. Само пясък и камъни се стелели от единия до другия край на царството. Настанал глад, завърлували болести. Хора и животни измирали по градове, села и пътища. Царят разгласил по целия свят, че ще даде половината от царството си на онзи, който избави народа му от сушата.