Дърварят чул за бедата на далечния народ и за обещанието на царя. Спомнил си думите на змията, решил да отиде там и ако е рекъл Господ, да помогне на хората. Направил една кутия, нашарил я цялата с рисунки и я преградил на три. Отишъл в полето сред най-буйното жито, откъснал трите най-големи класа и ги сложил в едната преграда на кутията. После отчупил от лозята трите най-големи грозда и ги турил във втората. А от градините избрал трите най-хубави червени ябълки и ги наредил в третата преграда.
Така се приготвил младият дървар и тръгнал на път към далечното царство. Дълго, дълго вървял той и най-после стигнал в пустата земя. Отишъл направо в царския палат. Царят бил стар и много отчаян. Той посрещнал с радост младия пътник, щом разбрал защо е дошъл, и наредил на всички поданици да го слушат и да му се подчиняват.
На другия ден царят и гостът станали рано. Пред палата ги чакала царската колесница, впрегната с хубави коне. Качили се царят и дърварят в колесницата и потеглили. Старият цар бил много умислен. От време на време от очите му падала сълза и се търкулвала по набръчканото му лице. Той дълбоко въздъхнал и казал:
— В тази равнина преди растеше златно жито и народът ми беше весел. Сега земята се е напукала, вятърът носи сух пясък, а хората боледуват и умират от глад.
Дърварят отворил шарената кутия, извадил трите житни класа, стрил зърната, хвърлил ги на три страни и благословил:
— Каквото е било преди, да бъде и сега!
Изведнъж рукнал силен дъжд. Всичко се раззеленило и по цялата равнина започнало бързо да расте и да зрее жито.
На следния ден пак излезли двамата с царя и започнали да изкачват един гол баир. Царят пак бил тъжен и рекъл:
— По тези баири имаше лозя като гора и песните на млади и стари се чуваха чак в моя палат. А сега всичко е пусто…
И наистина само тук-там чернеели голи чукани на стари лозя. Дърварят извадил трите грозда, оронил зърната, пръснал ги на три страни и рекъл:
— Да бъде благословена тази земя, каквато е била, за радост на стари и млади!
Лозята поникнали, израснали високи и гъсти, пуснали реси, а гроздовете наедрели и започнали да зреят. Деца и старци, моми и ергени веднага дошли и се заловили да берат гроздето. Весели песни огласили полето.
На третия ден царят и неговият гост тръгнали към голяма долина. Там земята все още била суха и пуста. Царят и сега бил тъжен и рекъл:
— В тази долина имаше чудни градини — тук растяха най-хубавите овошки, каквито няма никъде другаде по света, а сега не се вижда нито дърво, нито пък птица прелита.
Дърварят Добри извадил трите червени ябълки, хвърлил ги на три страни и казал:
— Да бъде, каквото е било! И всяко дърво да натежи от плод!
И веднага поникнали най-различни овошки, раззеленили се, цъфнали и клоните им натежали и се превили до земята от плод.
Всичко станало така, както повелил младият дървар. Земята се превърнала в райска градина. Царят много се зарадвал. Завел госта си в най-хубавата зала на царския палат. Пред мраморно огнище, от което се разнасял мирис на благоуханни треви и тамян, била сложена богата трапеза. Царят нагостил своя гост и рекъл:
— Синко, ти спаси царството и народа ми. На тебе Бог ти е дал добрина и сила. Как да ти се отплатя? Каквото и да ти дам, малко ще е за чудесата, които стори. Но както съм обещал, вземи половината ми царство и го управлявай. А след смъртта ми ще получиш цялото царство. Аз съм стар и нямам наследник. Едно време имах жена и дъщеря. Ала жена ми умря и аз се ожених повторно. Втората ми жена доведе своята дъщеря. Тя обичаше само нея, а моята мразеше. Един ден, когато не бях тук, злата ми съпруга завела дъщеря ми на разходка в гората и я изгубила. Оттогава аз повече не съм я виждал и всичко в царството ми тръгна на зле…
Едри сълзи започнали да се стичат от очите на стария цар. Той въздъхнал и през плач рекъл:
— Ех, какво ли не бих дал да мога да намеря милото си дете!
Едва изрекъл царят това, и през отворения прозорец пропълзяла шарената змия. Той се изплашил и извадил сабята си, за да съсече влечугото, но дърварят го спрял. Познал той старата си познайница, която спасил в гората от студ. Тя се приближила до огнището, изправила се на опашката си и се хвърлила в огъня.
Пламнали големи розово-червени пламъци и от тях излязла една хубава девойка. Лицето й било румено като пламъка, а на устата й се появила усмивка.
— Тате — рекла девойката и прегърнала стария цар, — твоята дъщеря е жива и сега стои пред теб! Мащехата ми ме мразеше и искаше да ме погуби. Един ден, когато тебе те нямаше, твоята жена ме отведе в гората при зла магьосница и тя ме превърна в змия — всички да ме мразят, да се боят и да бягат от мен. Така аз се скитах дълго съвсем сама из гората. Магьосницата се смили над мен, намери ме и ми каза, че ще се върна вкъщи, щом се намери добър човек, който да ме сгрее до сърцето си. Аз намерих такъв човек точно преди смъртта си. Твоят гост, тате, е този добър човек. Той ме спаси!