И Горороден доволен си тръгнал за вкъщи. Най-напред стигнал до водата, нагазил в нея и когато стигнал до средата, тя го обляла и го попитала:
— Какво каза слънцето за мене?
— Пусни ме да изляза и тогава ще ти кажа — отговорил Горороден.
Водата го пуснала и щом стъпил на другия бряг, той й казал какво трябва да направи, за да потече надолу. Водата гневно плъзнала към него, но не могла да го стигне.
— Ах, как съжалявам, че не успях тебе да взема за курбан, защото оттук човек не минава! — рекла разбунтуваната вода.
После Горороден стигнал до камъка, който висял във въздуха, и той го попитал:
— Какво каза слънцето за мене?
Момъкът се отдалечил на няколко крачки от него, обърнал се и рекъл:
— Слънцето каза, че когато премажеш някой човек, тогава ще паднеш на земята като другите камъни.
— Ах, как съжалявам, че не успях тебе да смажа, защото оттук човек не минава! — рекъл камъкът.
Горороден продължил своя път. Стигнал до змията, която била затисната от големия камък. Тя го попитала:
— Какво каза слънцето за мене?
А той отговорил:
— Чакай да повървя още малко, докато ми дойде на ум, че забравих.
И като се отдалечил на няколко крачки, Горороден се обърнал и рекъл:
— Ще излезеш изпод този камък, когато ухапеш някого по петата!
— Ах, как съжалявам, че не можах тебе да ухапя, защото оттук човек не минава! — рекла змията.
Горороден продължил по пътя си и скоро пристигнал вкъщи. Дал той на сестра си да се нахрани с трохите от вечерята на слънцето, посипал косите й с водата, с която се миело слънцето, и тялото й мигом оживяло.
И Горороден заживял мирно и честито без страх, че ще го стигне прокобата на орисниците, до края на дните си.
Кратунчо
Живели някога един дядо и една баба. И понеже си нямали деца, те все за това си говорели и много тъгували. Под прозореца в градинката бабата посадила кратунка. Кратунката пораснала много хубава. Грижела се бабата за нея, плевяла я, поливала я и си говорела: „Това е бабиното детенце, това е бабиното детенце.“
Кратунката пораснала, увиснала чак до земята, узряла и се откъснала.
Излязла бабата да храни прасето и кратунката се търкулнала след нея. Тръгнал дядото да кара воловете на водопой, а кратунката се търкулнала подире му. Старците я кръстили Кратунчо. Те се радвали на Кратунчо и много го обичали.
Минали години. Един ден дядото рекъл на бабата:
— Трябва вече да женим Кратунчо.
— Да го женим, ама ако му поискаш царската щерка. Наш Кратунчо не е като другите ергени. Той трябва царска дъщеря да вземе.
Дядото нарамил торбичката си, взел тояжката си и право при царя.
— Царю честити — рекъл той, — искам дъщеря ти за снаха. Ще ми я дадеш ли?
Царят не могъл да го изгони — нали сват му бил дошъл у дома.
— Ще ти я дам — отговорил той, — ама синът ти да построи ей там, насреща, палат, по-хубав от този, а от моя до неговия дворец да прокара път, настлан със злато. И една златна каляска да измайстори, та когато тръгваме на гости у вас, с нея да се возим.
Дядото се върнал вкъщи и разказал на бабата какво му рекъл царят. Кратунчо, който се въртял и умилквал около тях, изведнъж изчезнал. Нямало го цял ден и цяла нощ. Старците помислили, че няма да се върне, и горчиво плакали. Ала на сутринта Кратунчо си дошъл и пак почнал да се умилква около тях.
А щом царят излязъл в градината си, видял срещу своя палат да лъщи от злато друг палат, а между двата да се вие позлатен път, на който стояла красива златна каляска.
„Бива си го това момче — помислил си той. — Ще му дам дъщеря си.“
Чакал царят ден-два да дойдат сватовете, ала те не идвали.
Накрая изпратил царедворци да повикат стареца. Те изпълнили заповедта му и го довели.
— Дядо — рекъл царят, — твоето момче изпълни заръката ми. Защо не идвате да вземете момата?
Старецът отговорил:
— Не сме се отказали, свате, ама момчето се измори от работа, докато построи палата, и поиска да си почине ден-два. Ако Бог е рекъл, утре ще дойдем да вземем невестата.
На другия ден старците изпратили сватове и те довели снахата. Ала щом видяла Кратунчо, тя се разплакала и поискала да избяга. Кратунчо пък все се въртял покрай нея и й се умилквал. Стъмнило се. Царската дъщеря вече не можела да избяга и останала до сутринта. През нощта обаче от кратунката излязъл момък, красив като самото слънце, и прегърнал своята невеста.