На сутринта царската дъщеря била доволна и предоволна, вече не искала да си ходи и останала да живее при старците.
Не след дълго царят и царицата научили за кого се е омъжила дъщеря им и отишли да видят защо не се връща при тях. Безпокоели се да не би бабата и дядото да я държат насила при Кратунчо. Щом влезли в дома на старците, те видели дъщеря си весела и радостна като всяка млада булка. А Кратунчо все се умилквал около нея. Царят и царицата решили да пренощуват в малката къща, за да разберат каква е тази работа. Скрили се, така че да могат да наблюдават стаята на младоженците, и зачакали. Дотъркалял се Кратунчо при дъщеря им и що да видят — изведнъж от кратунката излязъл чудно красив момък. Стаята светнала, като че ли изгряло слънце. Царят и царицата незабелязано се промъкнали в стаята, взели кратунката и скришом от старците я изгорили.
На сутринта младите станали. Царската дъщеря облякла дрехите си, а момъкът потърсил кратунката. Като не я намерил, веднага се досетил какво е станало. Прегърнал невестата си за сбогом и казал:
— Много ми е мъчно за теб, но не мога да остана повече тук. Ще ме намериш чак когато изтъркаш един чифт железни обувки.
И изчезнал — сякаш вдън земя потънал. Царската дъщеря горчиво заплакала. Три дни и три нощи не излизала от стаята, нищичко не хапвала и не пийвала, цяла река сълзи изплакала. На четвъртия ден обула железни обувки и тръгнала по света да търси своя съпруг. Преминала гори и планини, реки и морета, но никъде не го открила. Тогава решила да отиде при слънцето и на него да изкаже мъката си, та дано то й помогне.
Вървяла дни, седмици, месеци и най-после стигнала до палата на слънцето. То обикаляло земята и го нямало, но я посрещнала майка му. Пред нея царската дъщеря изплакала мъката си и й разправила как се омъжила за Кратунчо и какво станало след това. Тъкмо свършила разказа си и слънцето се задало откъм изток. Слънчовата майка духнала веднъж, превърнала невестата в игла и я забола на прозореца, за да не я изгори слънцето.
Когато то си починало от дългия път и се навечеряло, майката му разказала за патилата на невестата и слънцето рекло:
— Да върви все на запад, да ходи тридесет дни и тридесет нощи. И на тридесет и първия ден ще стигне до една голяма мраморна чешма с три чучура и три корита. По залез в първия чучур се крие нейният жених. Да затисне чучура с желязо и така красивият момък ще остане при нея.
Щом слънцето си легнало да спи, слънчовата майка превърнала иглата отново в невеста. Тя била чула всичко и мигом тръгнала да търси мраморната чешма. И както казало слънцето, на тридесет и първия ден я намерила. Веднага затиснала с желязо първия чучур. А щом погледнала обувките си, видяла, че те са изтъркани. Седнала изморената невеста до чешмата и чакала цял ден. При залез-слънце от един облак изведнъж излязъл страшен змей. Той връхлетял да влезе в първия чучур, но се ударил в желязото и в тоз миг се превърнал в прекрасен момък.
Кратунчо и царската дъщеря се прегърнали, поплакали си от радост и си тръгнали щастливи към къщи.
Момчето и вятърът
В едно селце живеела бедна жена. Тя се трудела от тъмно до тъмно, но пак не можела да избяга от немотията. Едничката й радост било нейното момче. Тя много го обичала, а то за всичко я слушало. Един ден решила да му замеси питка и го изпратила да донесе брашно.
Момчето отишло в хамбара, напълнило една тавичка и я понесло към къщи. В това време духнал силен вятър и отвял брашното. Върнало се момчето в хамбара, пак напълнило тавичката и тъкмо се подало от вратата, пак духнал вятърът, брашното се вдигнало от тавичката и се разпръснало до последната прашинка.
Ядосало се много момчето и се върнало за трети път, а брашно било останало само колкото едва-едва да напълни тавичката. Момчето сега почти стигнало до къщния праг, когато вятърът пак зафучал изневиделица, духнал с всичка сила и от брашното нищичко не останало.
— Така ли?! Сега ще става, каквото ще става! — разсърдило се момчето и тръгнало да търси вятъра, за да си иска брашното.
Много път извървяло, през много земи минало и стигнало най-сетне при вятъра.
— Добър ден! — казал вятърът.
— Дай ни брашното! — троснало се момчето. — Ние и така сме сиромаси, а ти ни остави и без брашно!