Най-после стигнал до царството си. Намерил хляб и сол, спрял в една градина и разполовил третата ябълка. Щом я срязал, от нея излязло едно златно момиче, по-хубаво от предишните. То му се усмихнало, но си мълчало и сърцето на царския син се свило. Ала след малко девойката казала:
— Дай ми хляб и сол!
Царският син веднага й дал. Тя хапнала, а заедно с нея ял и той. И тогава разбрал, че са се сбъднали думите на слънцето. Очите на момичето излъчвали такава светлина, обич и топлота, че той веднага го заобичал. И царският син казал на своята неродена златна мома:
— Мое хубаво златно момиче, моя слънчева неродена мома, ще отида да събера сватове и кумове, зълви и девери, да намеря цигулки и гайди, зурни и тъпани, за да те вземем и да влезем в града със свирни и игри. А ти остани в градината да ме чакаш.
— При кого да остана тук? Страх ме е да стоя сама — казало златното момиче.
— Щом се страхуваш, качи се на това дърво и ме чакай, докато се върна — рекъл й царският син.
В градината имало голямо разклонено дърво с много листа. А под дървото — дълбок студен кладенец. Неродената мома се качила на дървото, седнала между два клона и останала там да чака жениха си.
След малко за вода дошла една циганка. Щом се надвесила над кладенеца, тя видяла, че във водата се оглежда чудно красива златна девойка. Погледнала нагоре към дървото, но се направила, че не я забелязва. Обърнала наопаки котела, който носела, и започнала да налива водата от ведрото върху дъното му. И тъй като котелът все си оставал празен, тя се разплакала, че не може да си налее вода. Неродената мома не се стърпяла и се обадила:
— Обърни котела и тогава наливай!
Циганката се престорила, че едва сега я вижда, и взела да й се моли:
— Слез, моето момиче, слез! Как ти е името? Слез да ми покажеш какво да направя.
— Обърни котела ето така, на тази страна — показало момичето с ръце.
Циганката го обръщала ту настрани, ту с дъното нагоре и не преставала да плаче и да нарежда:
— Слез, моето момиче, слез да ми покажеш… аз не мога…
Неродената мома, която току-що била излязла от златната ябълка, не знаела колко злини и коварство има по света, затова я послушала и слязла да й покаже как да си напълни котела с вода. Циганката мигом се хвърлила отгоре й като хищна птица, хванала я за гърлото и я удушила. Щом видяла, че девойката е мъртва, съблякла златните й одежди, свалила своите мръсни дрипи и облякла дрехите на златната девойка, а нея хвърлила в кладенеца. Скрила циганката котлите и дрипите си и се покатерила на дървото.
На бял кон в чудна премяна, накичен със злато и сребро, се задал царският син. Подире му идела златна каляска за неродената златна мома. След нея вървели музикантите, а накрая се занизали всички сватбари — млади и стари, големи и малки. Щом стигнал до дървото, където оставил своята годеница, момъкът спрял коня и с трепет погледнал нагоре. Неродената мома му се сторила черна и грозна. Царският син й казал да слезе и я попитал:
— Къде изчезна предишната ти хубост? От какво си тъй почерняла и погрозняла?
— Ти знаеш, че мене слънце не ме е виждало и вятър не ме е лъхвал. Изгори ме слънцето, надуха ме вятърът и затова съм тъй почерняла и погрозняла — бързо-бързо му отговорила циганката.
Царският син въздъхнал, но нямало що да стори. Друга неродена мома нямало и той с мъка на сърцето й казал да се качи в златната каляска, а тя на драго сърце скочила в нея.
Засвирили зурни, забили тъпани, бръмнали и заизвивали глас гайди и цигулки. Старата царица посрещнала сватбарите на портите и ги въвела в царския дворец. Цели две недели всички яли, пили и се веселили — като на царска сватба.
Наскоро след сватбата царските слуги се оплакали, че конете не могат да пият вода от кладенеца.
— В кладенеца има една златна рибка — казали те на царя. — Като се наведат конете да пият вода, тя се мята, удря ги с опашката си по ноздрите и не ги оставя капка да глътнат.
Царят заповядал да уловят златната рибка и да му я донесат. Слугите изпълнили заповедта му. Донесли рибката, а тя греела като същинско слънце. Царят наредил да я остържат и да я опекат, а пък царицата казала да съберат всичките й люспи и да ги изгорят.
— Ела, царице, да ядем прясна риба — поканил царят царицата.
— Аз не ям прясна риба — отговорила му тя и нищичко от рибата не хапнала, но заповядала всичките й кости да бъдат изгорени.
Ала в ръката на царя останала една костица от ребрата на рибката и той я хвърлил през прозореца в градината. Царицата нищо не забелязала.