— Дядо, ти направи толкова много за мен! Никога няма да те забравя!
Старецът се усмихнал и отвърнал:
— Направих всичко това заради твоето добро сърце и заради смелостта ти!
Прегърнали се двамата за сбогом, старецът им показал откъде да минат и се изгубил в гората. А царският син продължил по пътя си със своята невеста. Пътували, пътували младите и стигнали до един хан. Спрели там да си починат и да похапнат. Влязъл царският син в хана и що да види — ханджиите били неговите братя.
Щом двамата братя тръгнали по горния път, рекли си: „Къде ще търсим златното пиле? Нито сме го чули, нито сме го видели! Добре ще е да направим един хан и да търгуваме, докато умре баща ни, а после ще се върнем.“ Както рекли, така и направили. Отворили хан и започнали да търгуват. А сега, когато видели брат си, те веднага го познали. Той взел да ги разпитва имат ли баща, майка, сестри и братя и откога са тук. Братята отначало започнали да го лъжат, но щом разбрали, че и той ги е познал, си признали, че са царски синове, че имали златно ябълково дърво и едно златно пиле изяждало всички ябълки, че баща им ги изпратил да намерят пилето, но те не знаели къде да го търсят и затова решили да си отворят хан и да търгуват, а като умре баща им, да се върнат в царството. Най-малкият брат ги попитал:
— Ами ако видите малкия си брат, можете ли да го познаете?
— Веднага ще го познаем! — рекли и двамата.
— А има ли той някъде белег?
— Да! — отговорили и двамата. — На гърдите и на дясната ръка.
Тогава най-малкият брат им показал белезите си и попитал:
— Такива ли са?
Те казали:
— Такива са! — и започнали да си правят някакви знаци.
Тогава той им рекъл:
— Аз съм най-малкият ви брат, аз намерих златното пиле и сега се връщам при баща ни. Водя със себе си и своята невеста и един чуден летящ кон. Затворете хана, мои скъпи братя, и да си идем заедно!
Те затворили хана и се качили в каляската при златното пиле и невестата на брат си, а той — на коня. По пътя големите братя започнали да си говорят: „Като отидем при баща ни, той ще каже, че е намерил златното пиле, а че ние не сме го търсили и сме отворили хан. Баща ни ще ни погуби. Затова по-добре е ние да го убием и да занесем в двореца пилето. Ако баща ни попита къде е той, ние ще кажем, че се е изгубил по пътя и не знаем къде е.“
Спрели каляската, свалили брат си от коня и го завели в една гора. По-големият брат предложил веднага да го убият, но вторият рекъл:
— Дето ще влизаме в такъв грях, по-добре е да го вържем за някое дърво по-навътре в гората и той да си умре от глад.
И мигом го хванали, вързали го здраво с едно въже, върнали се в каляската, заклели невестата на брат си никому нищо да не казва и потеглили към бащиния дом.
Стигнали скоро в двореца на царя, а той много се зарадвал, като видял, че носят златното пиле. Попитал ги за малкия им брат, а те казали, че той бил тръгнал по друг път и не знаят къде е. Всички в двореца се застягали за сватба. Големият брат много харесал невестата на най-малкия и искал да се ожени за нея.
А момъкът стоял вързан два дни и две нощи. Чак на третия ден минал един козар с козите си и го отвързал. Той бил прималял от глад и козарят го нахранил. Царският син му благодарил, сменили си дрехите и момъкът се запътил към царството на своя баща.
Там никой не го познал, защото бил облечен в дрипавите дрехи на козаря. В двореца пък, където вече усилено се готвели за сватбата, стражите дори не искали да го пуснат.
Момъкът се примолил да му дадат да цепи дърва, за да си заслужи поне хляба. Прибрали го в кухнята, където готвели вкусни ястия за сватбата на големия брат. Прозорците на невестините покои гледали към кухнята. Един ден най-малкият син извадил светещия пръстен и го насочил към прозореца. Цялата стая светнала като слънце. Царската невеста за миг много се изплашила, но после се сетила, че тази светлина идва от пръстена, който бил останал у жениха й. „Той сигурно е тук, но се крие някъде“ — помислила си тя.
И щом дошъл денят за сватбата и слугите казали на невестата да се приготви, тя рекла:
— Ще се венчая само ако ми ушиете одежда, която може да се побере в лешникова черупка! Иначе — няма!
Чул това царят и заповядал да разпратят глашатаи из цялото царство. „Който може да ушие такива женски одежди, че да се съберат в лешникова черупка, да ги занесе на царя. Каквото и да поиска този човек от царя, той ще му го даде!“ — викали глашатаите по улици и по мегдани.