Выбрать главу

Един ден котето рекло на кучето:

— Виж колко тъжен е нашият господар. Искаш ли да намерим безценното камъче?

— Искам — отговорило кучето. — И на мене ми е много мъчно за него! Но какво да направим?

— Аз мога да намеря камъчето и да го взема — рекло котето, — но не мога да плувам добре като теб. Ако ме качиш на гърба си и преплуваме Дунава, аз ще взема безценното камъче.

— Добре! — съгласило се кучето.

Качило се котето на гърба на кучето и преплували реката. Повървели малко и видели един дворец. „Това сигурно е дворецът на нашия господар“ — помислили си те. И успели незабелязано да се промъкнат вътре. През един отворен прозорец видели жената на овчаря. В устата й нещо светело. „Това е безценното камъче“ — казали си те и започнали да се чудят как да го вземат. Когато жената заспала, котето натопило опашката си в оцет, сол и лют пипер и я прекарало по носа и устата й. Тя се събудила и започнала да киха и да плюе. Безценното камъче паднало от устата й и животинчето го грабнало. Отишло при кучето, двамата хукнали към реката и там котето се метнало на гърба му.

Ала като стигнали до средата на реката, кучето рекло:

— Дай да видя какво е това камъче!

Котето му отговорило:

— Сега не може! Ще го изпуснем във водата. Когато излезем на брега, ще ти го дам!

Ала кучето се заинатило:

— Или ми го дай, или ще те хвърля във водата и ще се удавиш!

Нямало какво да прави котето и му дало безценното камъче. Кучето го разгледало, ала щом посегнало да го върне, изпуснало камъчето и то паднало във водата.

Излезли котето и кучето на брега. Там ги чакал овчарят. А те плачешком отишли при него.

— Защо плачете? — попитал ги той.

— Намерихме безценното камъче, взехме го, но го изтървахме във водата — казали те.

— Не плачете! Нали се върнахте живи и здрави. При това камъчето вече не е у тях. Нека си стои в реката!

Близо до колибата на овчаря живеел един рибар. Овчарят един ден отишъл при него и си купил риба. Когато се върнал, дал една голяма риба на котето и кучето, тъй като били много изгладнели. И щом те разкъсали рибата, изведнъж блеснало безценното камъче.

Овчарят много се зарадвал и веднага се помолил на камъчето да му върне палата. Той тозчас се появил и тримата заживели доволни в него. А овчарят се оженил отново за едно много хубаво и добро момиче.

Дядо Трак и последния змей

Някога змейовете живеели по земята сред хората. Имали криле и дълги опашки и носели дрехи от блестящи люспи, които огрявали всичко наоколо като слънцето. Ходели дори по седенките и там се задявали с момите. Когато някоя хубава мома сядала до змей, тя му казвала:

— Юначе, прибери си опашката, че да не я настъпя!

Имало ли някъде война, змейовете ставали съвсем невидими и тръгвали да се бият. На която страна помагали, тя побеждавала. Хората обаче изнамерили барута и змейовете един по един се изгубили. Тогава по света се появили и умни и хитри люде, които се биели и побеждавали не със сила, а с ум и хитрина.

Само един змей останал да обикаля земята и да ходи сред хората. Веднъж последният змей срещнал един от тези умни и хитри хора — дядо Трак, и му казал:

— Побратиме, щом си толкова юнак, можеш ли да стиснеш желязото така, че да пусне вода? Аз мога!

— Добре де! — рекъл дядо Трак. — И аз мога.

Взели едно черясло1. Дядо Трак казал на змея да започне пръв. Стискал змеят черяслото, стискал го, ала колкото и да бил силен, ни капка вода не капвала. Тогава дядо Трак рекъл:

— Чакай сега и аз да го стисна!

И като хванал здраво черяслото, потекла бяла вода. Змеят много се зачудил. Той не видял, че хитрият старец имал в ръката си прясно сирене и затова от желязото потекла бяла вода.

Тръгнали двамата заедно на път. Вървели, вървели и стигнали до една натежала от плод череша. Змеят почнал да си къса череши и да ги яде, а дядо Трак не можел да ги достигне и само се въртял наоколо и гледал. Змеят привел високите клони на черешата, за да може и дядо Трак да си хапне от вкусните плодове. Ала щом се наял, змеят пуснал клоните, дядо Трак литнал и се намерил от другата страна на дървото.

— Какво правиш, побратиме? — попитал змеят.

вернуться

1

Дебело желязо, с което се чукат сол, пипер, жито. — Б.пр.