— Как може — рекъл му той — шивач да пази царска дъщеря! Толкова князе и благородници загинаха, та ти ще я опазиш! Но щом не ти е мила главата — върви я пази! От два-три дена моите псета не са яли човешко месо, защото никой не се е явил да следи княгинята. Нахрани ги утре ти!
Вечерта шивачът легнал на прага, отдето трябвало да мине княгинята, и за да го не омае с някаква приспивна миризма, завил си тавата с кожена престилка. Щом се мръкнало, момата отворила вратата, прескочила прага и рекла на подбив:
— И тоя спи като другите. Дори си е завил с кожена престилка главата — да не би да се събуди, като скръцне вратата. Мнозина нахраниха бащините ми псета: добър господ и за тебе. Хайде сега спи и се не пробуждай до заранта!
И тя разляла над главата му едно стъкло с магьосана вода, от която човек заспивал като мъртъв, и бързо излязла из двореца. Момъкът се не омаял от миризмата на магьосаната вода, защото кожената престилка не пропущала никаква миризма, а додето княгинята му се подбивала, той измъкнал из пояса си ножица и с тях отрязал един къс от полите на момата. Щом чул, че тя хлопва вратата на двореца, веднага скочил и се затекъл подире й. Тя вървяла много бързо, толкова бързо, че нищо не чувала след себе си, но шивачът бил по-бърз и от нея; той вървял все подире й, като се мъчел тя да го не види.
Към полунощ стигнали до едно море. Там шивачът легнал на пясъка, за да го не съгледа момата, ако се обърне. И тя наистина се обърнала — да види не я ли гони някой. Като не видяла никого, рекла:
— Толкова вечери се извръщам назад на това място, все никого не виждам. И утре царските псета ще се карат за кокал.
Като казала тия думи, тя си снела кърпата, с която си била пребрадила главата, пуснала я в морето и стъпила на нея. Забрадката се понесла като кораб по морето. Шивачът гледал, гледал, но нямало какво да направи, за да стигне момата. И той решил да я почака на брега. Но край морето се дигнал силен вятър, станало много студено, та шивачът тръгнал да се скрие някъде на завет. Стигнал до едно високо бърдо и там зачул гласове на хора, които се карат. Покачил се на бърдото и що да види: трима дяволи седнали да си делят печалбите! Делят ги, а не могат да ги разделят. Чак до бой дошло.
Шивачът извикал:
— Стойте, не се карайте! Аз ще ви разделя, само ми кажете какви неща имате за делба.
Един от дяволите му рекъл:
— Добре, ти ни раздели. Друго делихме, що делихме, останаха един фес, един топуз, един тас, едно сребърно решето и една златна ябълка. Раздели ни ги ти, да видим!
— Ще ви ги разделя — рекъл шивачът, — но по-напред ми кажете за що служат тия неща.
Дяволът му казал:
— Който има тази ябълка, той става силен колкото девет души. Тоя фес пък ако го туриш на главата си, отведнъж ще станеш невидим. Стига да кажеш на тоя тас: „Хайде — пълни се!“ — и той ще почне да се пълни с жълтици чак додето речеш: „Стига!“ А това сребърно решето, ако стъпиш на него, ще те пренесе през морето по-бързо от кораб. Колкото пък за топуза, стига да му речеш: „Разбий тая планина!“ — и той ще я разбие.
— Добре — казал шивачът. — Сега ще ви ги поделя. Най-напред да видим кой ще вземе ябълката. Аз ще я търкулна от бърдото надолу, а който от вас я улови, негова ще бъде. Хайде сега: пригответе се!
И той търкулнал ябълката, но бърдото било толкова стръмно, че ябълката отскачала все по-надалек и по-надалек. Дяволите се спуснали подире й да я гонят, а шивачът грабнал другите неща от дяволската плячка и побягнал към морето. Там той турил феса на главата, пуснал решетото и стъпил на него. Решетото го пренесло за един миг чак на другия бряг. Тъкмо стигнал там, ето че се задала зад него и княгинята, която плувала със забрадката: тя още не била стигнала до брега. Шивачът взел решетото и тръгнал подир момата. Вървели, вървели, стигнали до една гъста гора: гъста, гъста — и брадва я не сече. Шивачът откъснал един клон и ето че гората почнала да ечи. Шумът бил толкова голям, че момата не посмяла да мине през гората, докато не утихне екотът. Цял час чакала — и най-после гората стихнала. Княгинята почнала да се провира между стъблата, а шивачът — след нея. Минали гората, стигнали до двореца на оня царски син, при когото момата отивала всяка вечер, и влезли в чертозите.
Князът попитал царската дъщеря защо се е забавила толкова тая вечер. Тя му разказала за шивача, който я пазел: че й се видял много смешен, та не могла да се сдържи да му се не присмее; па сетне, като стигнала до гората, нещо разклатило толкова силно клоните, че гората цял час ечала, а тя се бояла да мине, додето не стихне екотът. Шивачът седял при тях и чувал всичко, що си говорят, но те го не виждали: фесът го правел невидим.