— Ох, мъжо — рекла тя, — Ако не беше зет ни, кой знае докога щеше да лежиш в тъмницата! Ти благодари нему: каквото каже той в двореца, това става!
— Зет ми ли? — викнал учудено търговецът. — Какъв зет? Вие луди ли сте?
— Как какъв зет бе, мъжо? Мигар си забравил какво ни писа в писмото, което прати по корабоначалника?
— Какво съм ви писал бе, жено? Кажете ми, каква е тая работа? Вие за луд ли ме смятате? Аз ви бях писал за онова момче, което бях главил ратай.
— Какъв ратай бе, мъжо? Я си прочети писмото, да видиш! Добре, че го пазя.
Тя станала и донесла писмото.
— Виж какво си писал тука! На, гледай! Не е ли твое това писмо? Не е ли твой тоя печат? Чети де, чети — да видим!
Търговецът взел писмото и го прочел. Чете и се чуди. Обърне го отсам, обърне го оттатък, гледа: негов почерк, но думите не са негови. Погледал го, па рекъл:
— Да съм бил пиян, когато го писах — не бях. Да съм бил луд — и луд не бях. Мигар ти тоя ратай си направила наш зет?
— Какъв ти ратай! — викала жената дори малко докачена. — Не думай такива думи, мъжо! Момчето донесе десетина дисаги жълтици: толкова суха пара не сме никога виждали вкъщи. А пък сватбата направихме, понеже пишеше, че няма вече да се върнеш, ако не те послушаме. Та защо се чудиш? Той е злато човек. Обичат се с дъщеря ни, гледа ти търговията добре, всички ратаи нарежда — кой какво да върши, къщата и чифлиците цъфтят под неговата ръка. А пък да го чуеш колко хубаво свири на тамбура! И царят го вика вечер по вечер да му свири. Не видя ли как му върви думата пред царя? За обесване да е някой, той ще го отърве.
Търговецът помислил, помислил, па рекъл на жена си:
— Писмото, дето ви пратих, беше за друго писано, ала — както и да е. Каквото сте направили, добре сте го направили. Нека ни е жив и здрав зетят, нека бъдат честити с невестата. Ами къде е той — да се видим?
— Ето го, че иде от двореца! — рекла жената.
Тъкмо тогава влязъл зетят, пременен, весел и засмян.
Търговецът го посрещнал, прегърнал го и го целунал като син. Оттогава всички си заживели добре и в мир. За онова писмо никой не отварял дума.
Чиракът на магьосника
В едно царство живеела бабичка, много стара и бедна. Тя имала едно момче: искало й се да го даде на някакъв лек занаят: малко да работи, а много да печели. Ала когото попитала, все на смях я вземали и й се подигравали.
— Я гледай пък тая! Слушай, бабо: целия свят да обиколиш, такъв занаят не можеш намери.
А на бабата се не вярвало. Продала що имала, па рекла на сина си:
— Хайде, стягай се: ще вървим да си търсиш занаят!
Приготвили се и тръгнали. Ходили от град на град, но занаят, какъвто искала бабата, никой не знаел. Веднъж ги срещнал един човек и попитал бабата:
— Защо си угрижена, бабо?
— Как да не съм, синко, угрижена, като ме е зло налегнало? Водих момчето си тук-таме, никой не го взема без пари да го научи на лек занаят.
— Дай го на мене, бабо: аз ще го науча — казал човекът. — След три години ела тука и си го вземи. Но едно помни: ако познаеш сина си, ще ти го дам, а за учението няма да ти взема ни стотинка; ако ли не го познаеш, той ще остане при мене завинаги.
Бабата си рекла на ума: „Как да не позная детето си? Че може ли такова нещо?“
Зарадвала се тя, та и не попитала какъв е този човек, де живее и с какво се прехранва — дала момчето, взела си сбогом и не го видяла цели три години.
А оня бил магьосник.
Изминали се трите години. Когато дошъл определеният ден, още сутринта бабата се озовала на мястото и седнала на един камък да чака. Дошъл магьосникът и я попитал:
— Какво има, бабо? За момчето ли дойде?
— За него, синко. Тука ли е?
— Тук е, тук е, бабо! — рекъл магьосникът и изсвирил с една свирка.
Изведнъж изскочили дванадесет пчели. Бръмчат, обикалят край бабата, ще я ужилят; тя току маха с ръка и се варди.
Засмял се магьосникът и й рекъл:
— Не бой се, бабо, не бой се! Тука е синът ти. Можеш ли го позна? Ако го познаеш, вземи си го.
— Синът ми ли? — рекла бабата. — Как ще бъде тука синът ми? Аз ти дадох момче, а това са пчели!
— Не са пчели, бабо, а са дванадесет момци. Те всички са дирили лесен занаят и са дошли при мене да ги науча. Единадесетте са останали завинаги при мене, защото родителите им не са могли да ги познаят; дванадесетият е твоят син: ако не можеш го позна — и той ще остане.
Пребледняла бабата и запитала:
— Как да го позная? Те всичките си приличат като капки роса.
В това време една пчелица подхвръквала към бабата, но тя се уплашила и я пропъдила.
— Ах, проклетата — извикала, — щеше да ме ужили.