— Е, позна ли сина си? — попитал пак магьосникът.
— Не можах.
— Тогава ще дойдеш чак подир три години. Пчелата, която пропъди преди малко, беше твоят син, ала ти не можа да го познаеш.
Заплакала бабата и се върнала сама-самичка. Дочакала трите години и пак отишла на уреченото място. Дошъл и тоя път магьосникът, свирнал три пъти със своята свирка, и прилетели дванадесет бели гълъба.
— Познай сега момчето си, бабо!
Гледала бабата, гледала: и пера, и опашки, и глави все еднакви, как ще го познае? Всичките стоят неподвижно, а само един се разхожда насам-нататък, пъха си човката в перата и ги чисти.
— Не, рекла бабата — няма го тук сина ми.
— А този гълъб, който си чистеше перата, кой е? Нали е синът ти! Хайде сега, щом не го позна, иди си, па ела пак подир три години. Ако и тогава не го познаеш, няма да го видиш никога.
Върнала се пак бабата угрижена. Минали се трите години. Отишла тя да чака за последен път. Дошъл магьосникът, пак изсвирил три пъти и тутакси изскочили дванадесет млади кончета: всичките на една големина, сиви, и гривата им все на една страна.
— Е, бабо, познай сега сина си.
Станала бабата, почнала да заглежда кончетата, но никаква разлика не можала да забележи между тях. Когато се приближила третия път, едно конче тропнало с крак в земята и изгледало бабата. „Този ще да е“ — си помислила бабата и рекла:
— Ето моя син!
— Позна го — извикал магьосникът. — Но той сбърка, че ти се обади: инак никога не би го познала. Хайде сега вземи си го, па си вървете със здраве!
Тутакси кончето се обърнало на момче и тръгнало с майка си.
— Е, майко — попитал я синът, — как прекара самичка?
— Много зле, синко.
— Сега бъди спокойна: цяла жълтица ще спечелиш.
— Жълтица ли? — извикала бабата. — А как ще я спечеля?
— Почакай малко! Чуваш ли, че ловци гонят дивеч?
Погледнала бабата: ловци гонят лисица и не могат да я хванат; припка тя да се скрие в дупката си.
— Аз ще се обърна на хрътка — рекъл синът — и ще уловя лисицата. Щом ловците почнат да викат, кажи им, че твоето куче е хванало лисицата. Те ще искат да ме купят, а ти ще поискаш жълтица. Само едно да внимаваш: да не продадеш ремъка около шията ми.
Като рекъл тъй, момъкът тропнал с крак и се обърнал на хрътка. Погнал лисицата и я уловил. Ловците почнали да се карат с бабата, че им отнела лова. Искали да й вземат лисицата. Но бабата настоявала, че я е хванала нейната хрътка — и не я давала. Тогава ловците рекли:
— Продай ни това куче!
— Да ви го продам.
— Колко пари искаш?
— Една жълтица.
— Много скъпо, бабо.
— Сами виждате колко добро е кучето.
Те й дали една жълтица. Но когато тя почнала да снема ремъка от врата на хрътката, ловците я спрели и не го давали.
— Аз не продавам ремъка — рекла бабата, — кучето продавам.
— Не може, не може — викали ловците: — който купи кучето, купува и ремъка.
Бабата помислила, помислила, па го дала.
Тръгнали ловците, гледат: друга лисица бяга напреде им. Пуснали те своите кучета подир нея, ала те я гонили, гонили и не могли да я уловят.
— Да пуснем — казали — новото куче.
Пуснали го, но лисицата избягала на една страна, а кучето — на друга. Отишло при майка си, тупнало се в земята и станало пак момче.
След някой ден и друг синът рекъл на бабата:
— Аз ще се обърна на птичка, а ти ще ме занесеш на пазара и там ще ме продадеш за две жълтици. Само едно помни: клетката няма да продаваш, защото инак няма да се върна.
Като рекъл тъй, синът подскочил и се превърнал на най-хубавата птица, каквато има на земята: той станал райска птица.
Турила я бабата в едва хубава клетка и тръгнала да я продава. Хората се натрупали — да гледат птицата, ала на всички се виждала скъпа. Там бил и магьосникът. Щом видял бабата, той я познал и разбрал каква птица продава; но бабата не го познала.
— Колко искаш за птицата, бабо? — питат хората.
— Две жълтици — дума бабата.
— Че не са ли много две жълтици за една птица?
— Ех, много са, ама и птицата е хубава.
Дошъл при бабата и магьосникът и я запитал колко иска.
— Две жълтици — рекла тя.
Дал той парите и взел птицата с клетката.
— Не — казала бабата, — аз продавам птицата без клетката.
— Не може, не може — викнал магьосникът. — Без клетка не я искам.
Намесили се хората и не му дали клетката. Взел магьосникът птицата и я занесъл у дома си. Влязъл вкъщи и почнал да се хвали на дъщеря си:
— Мила дъще — рекъл той, — купих нашия юнак.
— Къде е? — попитала тя.
— Ето го! — рекъл бащата и подал птичката на момичето си, ала тя плеснала с криле и отлетяла.
Отишла си бабата и намерила сина си у дома. Стегнали се те, направили си нова къща. Бабата се разхождала из пруста и все поглеждала през прозореца, но не била доволна.