— Не сме, не сме! — отвърнали орлите. — Какво ще търси момче на облаците?
И царската дъщеря щяла да се върне. Но помислила малко и си казала:
— Я чакай да погледна пък зад облака. Може да се е скрило между орлите.
И захванала да бие барабанчето: тумба-лумба, тумба-лумба! Орлите се уплашили и подхвръкнали нагоре. Момчето, като не успяло да се покачи на орела, останало на облака и царската дъщеря го намерила. Хванала го през кръста и полетяла с него към земята.
Щом слезли долу, царската дъщеря завела момчето при баща си и рекла:
— Хитро изглежда това момче! Убих се да го търся. Намерих го чак на облаците. Кажи, момче, не те ли намерих между орлите?
— Намери ме, но след като подплаши орлите с барабанчето. Инак щеше да се върнеш без мене.
— Както и да е, нали те намерих! Не си прави труд да се криеш повече, защото вредом ще те намеря. Жал ми е за тебе: ще загинеш млад и зелен.
— Имам да се крия още два пъти. Ако ме намериш, убий ме!
Тъй рекло момчето и отишло пак да се крие. Стигнало до голяма гора и запалило малко прахан. Напекло едното влакно и вълкът усетил, че някой го търси, изскочил из една дупка и рекъл:
— Кой ме търси? Да дойде насам!
— Аз съм — извикало момчето. — Скрий ме някъде, че царската дъщеря ме гони и ако ме намери, ще ме погуби.
— Не бой се, момче! Метни се на гърба ми, па се дръж за врата ми!
Хукнал вълкът да бяга — тичал, тичал и най-после се спрял на една висока планина, па влязъл в една дълбока пещера заедно с момчето. В пещерата имало много криволици, та човек можел да се загуби из планината, щом влезе вътре. А каква тъмнота пък било — не се виждало нищо: в очите да те бутнат, няма да забележиш, че човек има до тебе.
Царската дъщеря тръгнала да търси момчето и почнала да бие барабанчето. Ходила по разни места — няма го. Най-после се запътила към голямата планина. Минала реки, долини, гори, полета и все удряла барабанчето. А ония диви зверове, като се изплашили, че като търтили напреде й — всички навлезли в пещерата и се изпокрили в дъното на планината. Налягали вътре и се умълчали, да не ги усети никой.
Царската дъщеря стигнала до планината и забъхтала силно барабанчето. Тумба-лумба, тумба-лумба — ечи планината, треперят зверовете в пещерата и се притискат един до друг. Дошла до пещерата, надникнала вътре — нищо не се вижда. По едно време извикала:
— Хей, има ли някой вътре?
Никой не се обадил. Момата запалила голяма свещ и влязла. Но току изминала няколко крачки, свещта угаснала. Чула по едно време: нещо скимти, ала не се вижда какво е. Натъпкала пищовчето си с барут, излязла пред пещерата, че като гръмнала в дупката — буумм! — потреперало всичко живо. Като заскимтели и завили ония зверове извътре — страх да те побие! Току почнали по два, по три да бягат навън. А царската дъщеря се скрила зад едно голямо дърво и гледала.
Бягали, бягали зверовете, избягали всичките. По едно време царската дъщеря видяла, че изскочил един вълк, а на гърба му се стиска момчето. Като изпразнила пищова отгоре му — вълкът се търколил от страх, а момчето паднало. Тя го хванала за ръка и го повела към столицата. Отвела го при баща си и рекла:
— Много се крие това момче, но аз пак го намерих!
— Намери ме, но с пищова. Ние не се бяхме уславяли да гърмиш с пищов, а само да биеш барабанче; ти не играеш честно!
— Момче — рекла царската дъщеря, — недей си прави труд да се криеш вече: ще те намеря, макар и под земята!
— Ще видим. Още веднъж ще се скрия, па ела ме намери!
Тръгнало момчето да се скрие. Отишло пак в една пуста гора, дето човешки крак не бил стъпвал. Спряло под едно дърво и запалило малко прахан. Напекло лисичето влакно. Лисицата усетила, че някой я търси, изскочила от една дупка и рекла:
— Кой ме търси?
— Аз съм, аз! — извикало момчето. — Моля ти се, Кума Лисо, скрий ме някъде, че царската дъщеря ме гони и ако ме намери, ще ме погуби.
— Не бой се, момче! — рекла лисицата. — Кажи ми де си се крил досега, че да знам какво да правя.
И момчето разказало всичко.
Лисицата повела момчето из гората. Като се мръкнало, накарала го да се метне на гърба й и да се държи здраво. Тя припнала с него през нощта и отишла в столицата. А царската дъщеря тръгнала да го търси из високите гори и дълбоките долини. Като наближили града, момчето рекло:
— Накъде ме носиш, Кума Лисо? Ние се върнахме в столицата. Недей, моля ти се, ще ме хванат! Тука всички ме познават.
— Ти мирувай — рекла Кума Лиса. — Аз нали ще те скрия, тебе какво те е грижа? Кой може да ни види сега, в тая тъмна нощ?
Като дошли до двореца, лисицата се прехвърлила в царската градина, дето имало от всички овошки по света: круши, ябълки, сливи, орехи, бадеми, праскови. Имало и една ябълка, която давала много едри плодове — колкото бъчви големи. Всяка сутрин царските слугини обирали падналите ябълки и ги носели в стаята на царската дъщеря. Като влязла Кума Лиса, била паднала само една ябълка. Тя й изгризала опашката на колело, после я издълбала, па накарала момчето да влезе в нея и да седне; сетне турила отгоре захлупката и я замазала, да не се види, че е гризана. След това рекла на момчето: