— Я да го пратим — рекъл той — в песоглавската земя да събере данъка. Песоглавците от деветдесет години данък не са платили, но са толкова зли и страшни, че никой от нашето царство не е посмял да иде да поиска данъка. И момчето да отиде — и него ще убият. Те са хора силни и страшни, главата им е кучешка, хора ядат и имат сърце, люто в гняв. При тях да го пратим.
Царят се зарадвал, че най-сетне се намерила леснина — да си отърве царството от мечия син. Той повикал момчето и му казал:
— Ти докара, синко, греди за строеж и слонски зъби, но си нямаме пари да почнем градежа. У песоглавската земя от деветдесет години не сме пращали човек да ни събира данъците, че там хората са лоши, а нашите люде падат малко страхливи. Много пари имат да ни дават песоглавците за данък. Да идеш да вземеш тия пари, да ми ги донесеш, па тогава ще ти дигна дворец и ще те оженя.
— Да ида, дядо — рекло момчето.
Взело си секирата на рамо и тръгнало. Вървяло, вървяло, сума земи преминало. Като минавало през една гора, видяло един човек, който скубел брястове с корен, като избирал най-дебелите — ония, които и трима души мъчно биха обгърнали. А той, като хване бряста за върха, подръпне го малко и го измъкне изземи. С тия брястове човекът си заграждал градината.
Момчето го погледнало отдалеч, па си рекло:
— Ей че силен човек!
И отишло при него.
— Помага Бог, чичо — рекло то.
— Дал Бог добро, побратиме — отвърнал силачът.
— Много си силен, чичо — казало момчето. — Да ти е жива силата.
— Дай Боже — рекъл оня. — Но от мене има още по-силен.
— Кой е той и къде е?
— Не го знам де е, не съм го и виждал; само съм слушал за него. Силен е царският внук, който е навързал тридесет лъва и ги е натоварил с дърва; силен е, защото е извадил на четиридесет слона зъбите.
— Та аз съм тоя царски внук, юначе — казало момчето.
— Накъде си тръгнал?
— Отивам у песоглавската земя; има да събирам царски пари.
— Да дойда ли и аз с тебе? Не съм ходил у тая земя, а сам ме е страх да вървя.
— Може, може — рекло момчето. — Ако искаш, ела: дружина ще сме си.
И тръгнали заедно. Ходили, що ходили, много чужди земи минали. Стигнали до друга гора. И там намерили един силен, който скубел дъбове.
— Помага Бог, побратиме — рекли те.
— Дал Бог добро — отвърнал силачът. — Накъде сте тръгнали?
— У песоглавската земя ще идем да събираме пари; деветдесет години данък не са плащали. Много пари ще вземем.
— Искате ли и мене за другар?
— Искаме те, искаме.
И той тръгнал заедно с тях. Двамата силачи си отскубнали по едно дърво от гората, единият — бряст, а другият — дъб, окастрили ги и ги понесли на рамо, а момчето си носело само секирата. Вървели така тримата дълго време. Пак минали много чужди земи. Стигнали на едно място до едни стръмни и високи скали, отдето не можело да се мине. Изправили се ония канари — като стени: само птиче може да ги прехвръкне. Спрели се юнаците, гледали отсам, гледали оттатък — отникъде нямало пролез. По едно време видели наблизо под едно дърво някакъв човек, че спи. Събудили го тримата юнаци и му рекли:
— Добър ден, юначе.
— Дал Бог добро, побратими.
— Има ли път — рекли — да минем отвъд?
— За едни има — казал момъкът, — а за други няма.
— Как тъй: за едни има, а за други да няма?
— Аз отварям път — рекъл юнакът. — Комуто отворя, ще мине; комуто не отворя — няма.
— Ами за нас има ли? — запитали те.
— Ще се намери — отвърнал той, па станал, опрял гръб о канарите, размърдал ги насам-натам, разместил ги, както се разместват леки камъни, и отворил път.
— Благодарим, брате — рекло момчето. — Много силен човек си бил наистина.
— Аз ли? — казал юнакът. — Що думаш! Мигар съм силен? Силен е царският внук, че е навързал тридесет лъва с верижници и на четиридесет слона е извадил зъбите. Моето сила ли е?
— Аз съм тоя царски внук — рекло момчето.
— Ти ли си? Ами накъде сте тръгнали?
Казали и нему къде отиват. И той тръгнал с тях. Ходили, що ходили, стигнали до една река — колкото широка, толкова и дълбока. Обикаляли отсам, обикаляли оттам — отникъде не могли да минат: нямало ни мост, ни брод. Какво да правят? Единият прострял бряста — не стига до оня бряг; другият прострял дъба — и той не стига; вързали двете дървета едно за друго — пак не стигнали. Оня, който местел канарите, се загледал и видял на едно място колиба. Отишли там — гледат: в колибата седи старец. Брадата на стареца била толкова дълга, че той си бил направил от третината й колиба, другата третина си постилал, а с третата се завивал.
— Помага Бог — рекли другарите.