Срещу двореца, дето живеел царят, се издигала висока планина, която пречела на слънцето да огрява до пладне двореца. Царят се сетил какво да направи, за да прокуди тоя сватовник.
— Добре — казал му, — ти улови дъщеря ми. Но това не стига, за да ми бъдеш зет: трябва да си юнак и способен да вършиш работа, каквато не всеки може да свърши. Ето, да речем, там оная планина. Можеш ли да я разбиеш, та слънцето да грее в двореца ми от заран до вечер? Давам ти четиридесет дена срок — да свършиш тая работа. Наемаш ли се?
— Наемам се — отвърнал момъкът.
— Я си помисли добре! — казал му царят. — Цяла планина да разбиеш за четиридесет дена: това не е шега!
— То си е моя работа — рекъл шивачът. — И два пъти по-голяма да е, пак ще я разбия. И то не за четиридесет дена, не за двадесет, не и за десет дори, а само за една нощ я разбивам.
Царят се ядосал на тая самоувереност и рекъл троснато:
— Хубаво мисли, момче! Ако я не разбиеш, ще ти взема главата.
— Вземи я! — отвърнал шивачът.
И той излязъл от двореца. Но не отишъл да разбива планината, а почнал да се разхожда из града. Минал ден, минали два, минали десет дена. Той все си ходи насам-натам. Царят помислил, че лекоумният шивач се е вече отказал от облога. Като останали още десет дена до срока, той пратил да го повикат в двореца и му рекъл:
— Млад и глупав ми се виждаш ти, момко, та те съжалих. Прощавам ти живота: няма да ти вземам главата, само се махни по-скоро от царството ми, или пък престани да бълнуваш за дъщеря ми. Я си вземи иглата и ножиците, па си гледай занаята!
Но шивачът рекъл:
— Де се е чуло и видяло — цар да се отмята от думата си? Не, царю честити, не ме жали! Аз ще разбия планината, а ти готви дъщеря си за сватба.
И пак тръгнал по града. Когато останали само три дена, царят отново повикал момъка, защото се уплашил, че може наистина да разбие планината и да се ожени за дъщеря му. А никак му се не щяло да влезе в двореца му такъв прост и от долно потекло зет. Той дори обещал да му даде една кесия жълтици, само да се махне от града.
— Не може, царю честити — рекло момчето. — Какво ще си кажат хората за такъв цар, който се отказва от думата си? Аз ще разбия планината.
— Как ще я разбиеш? Толкова дни минаха, ти ходи нагоре-надолу, а сега останаха три дена; мигар за три дни ще я разбиеш?
— Не за три дни, а само за една нощ ще я разбия — казал шивачът. — Ти не бери грижа: то си е моя работа! Стягай се за сватба!
И пак излязъл по града. На третия ден вечерта той застанал в полите на планината, извадил топуза, ударил с него една канара и рекъл:
— Хайде сега удряй, додето сринеш цялата планина! Утре заран да няма нищо от нея!
Топузът почнал да бие канарите с такава сила, че никой не можал през нощта да мигне в града и в двореца. Едва на разсъмване царят заспал и като се събудил, видял, че в чертога му грее слънце.
„Колко късно съм станал тая заран! — казал си той. — Сега вече трябва да е пладне, защото чак на пладне слънцето огрява тази стая.“
Но като излязъл навън, видял, че срещу двореца няма никаква планина, а слънцето току-що се подава зад равнината. Той се много почудил как може цяла планина да се срине за една нощ, но се и много ядосал, че ще трябва да даде дъщеря си на шивача. А момъкът дошъл при него и засмяно му казал:
— Добро утро, царю честити! Хайде да стягаме за сватба: сринах планината.
Царят се престорил на много доволен и за да се отърве от сватовника, рекъл му:
— Това хубаво, момко. Бива те и на бързина, и на сила. Но туй не стига, за да станеш царски зет. Утре, аз като умра и ти ми вземеш престола, ще трябва сума войска да храниш, обличаш и поддържаш. Да видим бива ли те и за това! Опитай се три месеца да храниш войската, да я обличаш, да купуваш за конете зоб, а на войници и стражари оръжие, да им плащаш и даваш всичко, каквото потрябва: ако можеш да вършиш всичко това, ще ти дам момата.
— Добре — казал шивачът. — Не три месеца, а три години ще ти храня войската. Ти бъди спокоен: моя ще е грижата. Само ми дай една стая в двореца, па макар при слугите някъде — там да живея.
Царят му определил една проста стая, дето нямало дори одър, та момъкът трябвало да спи на дъските, но той не рекъл нищо. Влязъл вътре, заключил се и взел таса. Казал му: „Хайде, пълни се!“ И тасът почнал да се пълни с жълтици: те извирали отневиделица из него, сякаш блика буйна вода от извор. Напълнила се стаята догоре. Тогава шивачът казал: „Стига!“ — и скрил таса. Сетне момъкът почнал да изнася жълтици с торби и да купува всичко, що е потребно за войската: дрехи, храна, оръжие, зоб за конете. На войската давали най-отбрани ястия, най-хубава премяна, оръжие, украсено със злато и сребро, а конете зобили с едра леблебия и поили с вино. Колкото пък за възнаграждението, момъкът им плащал десеторно повече от царя. Всички се чудели отде се взема това злато. Изтекли трите уречени месеца, а храна, дрехи и оръжие останало още за цяла година в складовете.