Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казвал за него.
— Как може — рекъл той — птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!
— Нали ти казах, царю честити — рекла бабата, — че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.
— Може ли такова нещо? — престорил се на учуден царят, — Мигар се е чуло и видяло — птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?
— Как да не може? — рекла бабата. — Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако син ми е наистина оживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!
Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде, каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, па го турила в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, та заспива: а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, дето й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.
— Защо ти трябвам? — запитал я той.
— Искам да ми донесеш разсънно биле — рекла бабината храненица.
Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Булката хапнала малко от тревата, когато се мръкнало, и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, дето я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.
— Кажи ми, птиченце — попитала го тя, — къде е сега мъж ми и какво прави!
— Мъж ти — рекло птичето — е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.
— Къде е сега син ми, птиченце? — запитала отново бабата. — В коя земя е?
— Ти имаш двама сина — отвърнала птичката, — но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си, в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.
— Ами кажи ми, птиченце — рекла пак магьосницата, — как мога да прокудя арапката от царството на Смъртта и да се върна там, дето живеех преди години?
— Не знам — рекло птичето. — Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.
Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница и поръсила храненицата с някаква магьосана вода, па рекла:
— Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.
След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си турила под езика люспата, подарена от змийския цар, и станала невидима, па излязла подир бабата. Магьосницата се завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, та оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото; и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала; прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали — да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види някой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:
— Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.
И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от свила, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята; половината му лице било бяло, а половината — черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Той попитал бабата защо го е повикала.
— Виках те, синко — рекла тя, — да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при брата ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш — било на баща си, било на брата си, — кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.