— Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си, отде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не се бой: кажи! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!
Ала булката не се обадила. Вампирът пак заспал подир малко. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила я до кожите, които си бил съблякъл мъж й, и те пламнали мигом. Тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим и чад. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък. Той станал бързо и викнал:
— Къде си ти, човече, който ми запали ризницата и развали магията? Обади ми се, нищо зло няма да ти сторя. Моля ти се, кажи ми кой си!
Но царкинята се не обадила. Тя излязла навън, па попръскала накръст гробищата с чудотворната вода. И целият зловещ дворец в миг се преобразил: той светнал от злато, скъпоценни камъни, пъстри мрамори, кадифе и свила. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите, джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги — с благородни лица. Булката влязла в престолния чертог: там вместо вампировия баща седял на престола белолик цар с побелели коси, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата — същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство, а между тях стоял царският син, който бил допреди малко вампир, и разговарял с баща си и майка си. Царкинята излязла пак из двореца да види къде са братята и сестра й. Дето били по-рано гробищата, кръстовете, безлистните дървета, вкаменените птици, прилепи, змии, гъби и цветя без мирис, сега се простирали хубави градини с листнати дървета, благоуханни цветя, сребристи водоскоци, езера с пъстри рибки, чисти пясъчни пътеки и скали, по които подскачали сладкопойни птици. По пътеките се разхождали мъже и жени, които весело си приказвали това-онова. А отвъд градините се виждали белите къщи на едно широко, щастливо царство: то било царството, което омагьосала прокудената царица магьосница.
Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината, сестра си и тримата си братя. Тя извадила из устата си змийската люспа и те я видели. Радостта на братя и сестри нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, дето ги чакали царят, царицата и князът, когото жена му била преобразила от вампир в човек. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата от далечното царство. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята с княза. Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, дето половината година било ден, а половината — нощ.
Ненаситно око
Имало едно време някъде си баща и син. Те засели една нива с пшеница. Долитали врабци и зобали семето. Бащата пращал сина да пъди врабците — да не кълват посятото. Синът ходил два-три дена наред, махал с една върлина, замерял с камъни и буци, но все не можал да пропъди врабците: той ги пропъди оттук, те хвръкнат, а след малко накацат по-далеч; и оттам ги разпъди, а те кацнат на друго място. Все тъй ги пъдел момъкът, а те все тъй се връщали, той се ядосвал и почвал да удря все по-силно с върлината. Веднъж, като замахнал, ударил една врабка, та й счупил крака; тя подхвръквала, но от болки не могла да лети и паднала наземи. Момъкът я хванал и се готвел да й откъсне главата, а врабката почнала да се моли:
— Пусни ме, човече, моля ти се; недей ме убива! Имам пет малки врабченца — пусни ме да ги отхраня.
— Как ще те пусна? — рекъл й момъкът. — Не тегля ли тия няколко дена все от вас — от тебе и от другите врабчета? Отсам ви прогоня — отдругаде налитате. Не те пущам. Ще ти откъсна главата — да си отмъстя на целия ви род.
— Недей, моля ти се — думала врабката. — Аз ще те науча да разбираш езика на всички животни. Но недей казва никому това, че инак ще умреш.
Тогава момъкът се съгласил. Врабката му духнала в устата и той оттогава почнал да разбира езика на животните. Когато на другия ден отишъл на нивата, по нея пак били плъзнали врабчета — да кълват зърна. Един стар врабец казвал на по-младите врабчета:
— Яжте само ония зърна, които няма да поникнат! Тия, които са годни, оставяйте!
И момъкът, като чул това, отишъл си вкъщи. Баща му го попитал защо не отиде да пази нивата, а той му рекъл: