— Ох, аз клетата! От толкова време стоя затворена в тая проклета пещера, без да видя другиго освен тоя жесток и безсърдечен бяс! Колкото пъти се опитам да побягна, все ме хваща и връща в пещерата. Ох, аз клетата! Докога ще трябва да търпя това черно робство?
Като чул момъкът тия жалби, излязъл из храсталака и рекъл на момата:
— Баща ти ме е пратил, светла царкиньо, да те отърва от тоя насилник. Ти ми намери само един нож и ме отведи при него, когато спи.
Момата се израдвала, като видяла момъка и чула тия думи. Но тя все не вярвала, че някой може да убие Червения вятър.
— Недей, млади момко! — рекла тя. — Недей приближава пещерата, че той ще те види и ще те разкъса от гняв. Скрий се някъде надалеч и ела довечера, когато заспи. Щом видиш пред пещерата огън, ела. А сега си върви по-скоро, моля ти се — да те не види, че ще те погуби!
Като рекла това, царкинята се прибрала в пещерата, а момъкът се скрил вдън гората, за да чака нощта. Когато се мръкнало, пред пещерата пламнал буен огън. Тогава момъкът се промъкнал натам и видял, че момата го чака. Тя му дала знак да върви след нея. Тръгнали мълком и двамата. Пещерата била висока и широка. И там горяло огън. В дъното спял на дебела постелка от мъх Червеният вятър.
Момъкът се приближил до джуджето, но видял, че то е легнало на ножа си: нямало как да го измъкне, без да събуди джуджето. Тогава той си спомнил, че силата на Червения вятър била в брадата. Момъкът взел една пламтяща главня и я приближил до зелената брада, но тя не пламнала, както не би пламнала сочна трева. А от главнята припарило на джуджето и то скочило като ужилено, хвърлило се върху момъка и го омотало с въжета, па го вързало тъй, че той не можал да мръдне ни с ръка, ни с крак. Сетне го ритнало — и той се намерил в дъното на пещерата. След това се обърнало към царкинята и рекло:
— Кой е тоя? За твое добро ли е дошъл, или за твое зло? Какво искаше да прави: тебе ли да убие, или мене?
— Не го знам — отвърнала царкинята. — Не е дошъл за мое зло. Тебе искаше да убие.
— Добре тогава. Нека полежи тук до утре. Ако иска да убие мене — няма да успее. Но ако ми беше казала, че идва да убие тебе, щях да го разкъсам, да го опека на тоя огън и да го изям. Аз тебе жаля, а не себе си. Сега върви да спиш.
И той легнал до вързания, като уловил края на въжето и го навил около ръката си — да не би момата да го развърже. Цяла нощ момъкът не мигнал. Джуджето ставало час по час — да види там ли е царкинята: то се бояло — да не би момата пак да побегне. На сутринта Червеният вятър станал рано-рано, сритал вързания и му рекъл:
— Ти не дойде за добро при мене, но и от мене няма добро да видиш. Какво искаш: жив ли да те опека и да те изям, на късове ли да те насека, та да направя от месото ти пастърма, или да ми робуваш, додето си жив?
Момъкът си помислил:
„Ако не остана да му робувам, тоя злосторник ще ме убие: все едно е — дали ще ме сече, или пече. Ако ли се съглася да му стана роб, все може да се намери някоя леснина да се отърва и да измъкна оттук царкинята.“
И той рекъл:
— Искам да ти робувам до гроб.
— Добре — казал Червеният вятър. — Вземи сега тия два котела, та иди донеси вода от оня извор под планината: само той е отключен, другите са заключени. Но да не си помислил да бягаш, че ще те стигна веднага и тогава ще видиш мъки, каквито човешки ум не знае.
Момъкът взел котлите и отишъл на извора. Котлите били много големи; още като били празни, те били тежки, та едва се дигали, а като ги напълнил, не можал да ги подигне. Как да ги занесе чак до пещерата? Докато стоял и се питал какво да прави, зачул се гласът на Червен вятър:
— Хей, робе! Скоро донеси котлите! Какво още се бавиш?
— Ида, ида! — извикал момъкът.