- Пешо, всичко е идеално. Безработицата е паднала под пет процента и брутният вътрешен продукт се е вдигнал значително. Абсолютно прав се оказа, като ме посъветва да направя онази агенция за усвояване на еврофондовете по този начин.
- Мите, ти някога се заигра с тези фондове, нали ти ни вкара във всички схеми - отпивам от меха със студено бяло вино, който нося. - Другото е лесно, просто трябваше да си представя как се правят нещата по обратен на „гръцкия“ модел, за който ни светна братовчед ти от Византия и ние толкова успешно прилагахме после години.
- И ти си прав - смее се Балабанов.
- Другата част от уравнението, за да тръгнат нещата, беше да се отрежат претенцийките на партиите и техните фирми „консултанти“, които всъщност гепиха парите, да се уволнят всички, които преди са вземали решения, и да се назначат нормални млади хора, на които да им пука за България.
- А се оказа, че има доста такива младежи и девойки - казва бившият счетоводител на „Звеното“, който сега е начело на кабинета.
- И последното условие беше да се опростят документите за кандидатстване и всичко да се направи максимално лесно и прозрачно - продължавам аз. - Нямаше как да не станат нещата, тези фондове са хубаво нещо, особено сега, когато западноевропейчетата леко започнаха да зацепват, че ние не сме втора класа хора и този Европейски съюз не е само клуб по интереси, и изравниха условията за стари и нови страни членки. Виж как, като си затворихме границите за холандци и финландци, колко бързо влязохме в Шенген, ше ги шибам у копеленцата...
Г оворим си още петнайсет минути в този дух с Митко и той после изцепва, защото трябвало да лети да им шока репите нещо в Брюксел, защото пак го раздавали бюрократчета и прилагали двоен стандарт, но този номер вече определено не минава както при предишните ни правителства на свиркаджии, гъзолизци, предатели и крадци, които почти ликвидираха родината ни и изгониха над един милион души от нея. Имаше, естествено, и свестни хора между предишните политици, но бяха малко и усилията им се губеха на фона на общата корупция, пълното безочие и тоталната липса на елементарен морал. Хубаво е, че тези лайнарски модели и манталитет останаха в миналото и сега стъпка по стъпка нещата се оправят.
Не отивам директно до кемпа, а влизам навътре в гората. Там се намира едно чудно красиво място, което карадерейци наричат „Зала „България“ и представлява езеро между дърветата, заслонено от голяма скала. Изключително красиво и мистично място е. По малка пътечка стигам до една козирка, която скалата образува над езерото, и сядам под нея. Обичам да идвам на това място и да размишлявам. Паля си цигара, отпивам от виното и се сещам, че преди години за малко целият този рай да бъде загубен. Аз се ядосах и дръпнах бая конци, щяхме да позастреляме едни инвеститорчета по едно време даже, но крайният резултат си струваше. В момента Кара дере е място, на което няма да се строи никога, и тук се намира най-хубавият зелен къмпинг в тази част на света. Единствената промяна спрямо преди е, че има закътани екотоалетни и душове, има сладка вода и на плажа и в околността е задължително да се пази тотална чистота. Естествено, къмпингът се попрепълва леко през юли и август и не е пусто както преди, но хората са готини и успяват да се забавляват и почиват, без да си пречат, и всички са усмихнати.
Сега обаче е май месец и да си призная, това е любимото ми време за идване до този райски плаж. Люляците са цъфнали и се отразяват в морето, гледката е поразителна. Аз изпушвам още една цигара и потеглям. Качвам се до Горица, където живее Сънчо, и си презареждам мехчето с вино, защото почти беше свършило. Много ценен аксесоар е. Установил съм този факт още като шестокласник на първия си къмпинг на Иракли, когато единствените важни неща за мен бяха една хавлия, едно хавайско копие и едно мехче вино като това, което сега нося.
После прецепвам през полетата над дерето и слизам по една тясна пътека на плажа на няколко километра южно от кемпа ни. Сядам на топлия пясък, облягам се на един пън и се заглеждам в морето, което обичам безкрайно. Така полумедитирам по балкански около половин час. Сещам се, че си нося книга, вадя я и чета известно време. Книгата е „Резерватът на таласъмите“ на Саймък, сигурно я чета за двайсети път, но винаги ме забавлява и изпълва с положителни чувства. После влизам във водата, която още е малко хладничка, но аз съм кораво копеле и плувам доста навътре. Не трябва да се плува пил, но аз съм направил доста неща, които не трябва да се правят, така че не ми пука. Излизам и опъвам една сериозна глътка вино, което съм оставил да се изстудява в плиткото, закачено за едни скалички. Много хора може да ми се разсърдят на това изказване, но накрая май ще се окаже, че предпочитам да пия бяло вино пред бира лятото. Това всъщност не е от значение, защото наближава джин о’клок и аз се насочвам към кемпа.