Веднъж вкарани почти всички ключови престъпни елементи в затвора, нашата мила родина се отърси, сякаш свалила огромна тежест от себе си, и се изстреля мощно по посока осигуряване на нормален живот на гражданите си. Това се усети някъде към втората година и малко по малко започна да се усеща и върху лицата на хората, които бяха заприличали на зомбита. Сега вече можеш да видиш хора да се усмихват, няма го оня затискащ сдух и натоварване, абе живват нещата определено. Чистката нямаше как да стане по нормален начин, признавам, и аз още не съм разпуснал армията на „Звеното“, но тя все по-често и по-често остава без работа. Наистина имаше доста, как да ги нарека, недемократични ситуации от наша страна, но е по-лесно да убиеш чудовище, като използваш силата на друго чудовище, а не да се биеш с нещо безконтролно, опитвайки да спазваш правила, които то не спазва. Много местни и чужди сили се пробваха да се намесят и да прецакат реформата, но без да влизам в подробности, не е останал никой от тях да разкаже какво им се е случило.
Сигурно се питате как се е получило така, че нашето момче Митко Балабанов е министър-председател? Ето как. В един момент спрях и се огледах какво се случва около нас, защото леко ме беше обхванала инерцията. Замислих се, абе колко, аджеба, пари ми трябват и колко още гадории трябва да направя, за да съм щастлив, каквато ми беше началната цел, и се усетих, че малко съм се отклонил от курса. Имаше една хубава книга на Хорас Маккой с много хубаво и поучително заглавие: „Саванът няма джобове“. Един ден се разхождах по махалата и видях как една възрастна жена, която ровеше в един контейнер за боклук, се подхлъзна и падна. Отидох да й помогна и се оказа, че това е учителката ми по литература. Заведох я в кръчмата, нахраних я и се заговорихме. Оказа се, че пенсията й стига, за да си купи лекарства, да си плати сметките (без парното) и да има за храна за две седмици. През другото време й се налагало да импровизира, което и аз забелязах, когато я видях да рови в кофите. Наредих на банкерчетата ми на жената да й се превеждат всеки месец достатъчно пари, че да може да живее нормално и достойно, и после се замислих дълбоко. Аз добре някога обърнах тоягата и не го направих от хубаво, ама сега не мога ли по някакъв начин да помогна, вместо да преча. Има ли шанс в мен да е останало нещо нормално след всички лайна, които успях да сътворя през годините? Обадих се на Иво и Мишо да дойдат в пицарията и споделих с тях мислите си. Свързахме се и с Тонката в Тайланд по телефона, за да чуем и неговото мнение на муай тай боксьор философ. Пихме и разсъждавахме дълги часове, дойде и Балабанов, дойдоха и Варела, и Спас, и другите „директори“. На сутринта вече бяхме решили, че можем да пробваме да променим нещата. Сега, шест години по-късно, вече доказахме, че сме били прави.
Изборите признавам, че спечелихме по много грозен и корумпиран начин, но нямаше кой да ни надцака, когато пазарувахме гласове. Цялата „реформа“ и промяна на политическото статукво ни излезе някъде малко над един милиард лева, но и до наши дни сме единодушни, че това са ни най-добре изхарчените пари в живота и най-хубавата инвестиция. Малко по малко след това пуснахме кепенците на „Звеното“, като само оставихме дежурна армията за ситуациите, които споменах по-горе. На „златните“ дилъри дадох щедри пенсии, а за нас останаха достатъчно кинти, които ни позволяват да правим каквото, когато и където си поискаме. Положението и на всички други пенсионери в държавата се подобрява, защото за първи път се въвежда една нормална, насочена към подобрение на жизнения стандарт социална политика. Както виждате по началото на карадерейскито ни лято, едва ли харчим много, защото целият ни кемп се оправя за един ден с парите, които някое мамино детенце пръска за вечер на Слънчев бряг. В този ред на мисли Мишо тъкмо акостира и заедно с двете гейши вади от лодката такова количество риба, което е уловил, че не само ще ни стигне, а и ще има да раздаваме и на съседите от кемповете „Онгъла“ и „Плиска бойс“.
Няколко часа по-късно сме порядъчно пияни. Гори голям огън, около който танцуват децата, тайландките и Снежка. Ние, момчетата, седим на една маса, ядем току-що опечена прясна риба и се намираме точно на прехода между виното и мастиката. Имаме лед, защото разполагаме със соларен панел, който ни осигурява достатъчно енергия за лед и музика. Повече не ни и трябва. Слушаме един концерт на „Фейт Ноу Мор“ от деветдесет и трета и положението по-добро не може да стане. Мишо се изправя и вдига чашата си.
- Приятели, да пием за чистите моменти като този, в които човек се чувства наистина жив...