След като първоначалната паника беше овладяна, аз и момчетата отидохме в стаята, която Минчо Химика използваше за кабинет, сипахме си по едно уиски и седнахме на компютъра. Интернет имаше още почти трийсет часа и това ни даде много информация какво се случва по света. Беше кошмарно. Милиони бяха загинали през първите часове, а всички опити за съпротива бяха премазани в зародиш и жестоко наказани. Във фейсбук пишеше, че където се е наблюдавала повишена активност на земните военни сили, се наблюдавала и страшно брутална активност на извънземните големи кораби, които за минути долитали на рояци, буквално ставало нощ, защото скривали небето, и започвала стрелба, докато не изравнели всичко със земята. Там, където нямало съпротва, само кацали и нямало стрелби.
Чак след десет часа по всички налични медии се разпространи първото и последно съобщение, което извънземните излъчиха. То само по себе си беше доста неприятно, гадовете бяха превзели едно телевизионно студио някъде в Канада и излъчваха оттам.
Едва ли им е пукало откъде всъщност излъчват. Просто са използвали първия удобен момент и място. Съобщението започна така: включи се камера и един извънземен, тогава видяхме за първи път как изглеждат, с кристален светещ шлем на главата, от който излизаше прозрачен кабел, пълен с флуоресцираща зелена течност, държеше като марионетка тв водещия за врата и краката на горкото момче явно не се допираха в пода. Извънземното лайно насочи лицето на водещия към камерата и после с другата си ръка хвана свободния край на кабела и го заби в тила на човека. Очите му се обърнаха и от устата му потекоха лиги, после издаде странен звук, който приличаше на смес между мяукане, гъргорене и реч. Малко по малко започнаха да се долавят и думи. Шибаното извънземно явно го настройваше.
- Ние вземаме вашата планета. Вие сте роби. Подчинете се или умрете. Ако се съпротивлявате, ще ви унищожим. Вие сте нищо. Прах под краката й. Храна. -Пришълецът откачи кабела, като с това си движение откъсна задната част на главата на момчето, после хвърли настрана безжизненото тяло и сигналът прекъсна.
Аз си сипах още една чаша от уискито и се облегнах назад в стола. Мишката, естествено, се опита да разведри ситуацията:
- Абе, пичове, аз разбирам да сме външна граница на ЕС, ама това май е малко прекалено, д’еба...
Това беше смешно наистина, но никой от нас няма силата да се засмее. Тонката е затворил очи и се клати на стола, а Иво седи пред компютъра и рови в интернет. В ютюб има хиляди клипове и картинката ама никак не е розова. Шибаният край на света.
Вратата се отваря с шут и влиза Арнолд, придружен от братята си.
- Шефе, що ще праим с тия бре?
Този въпрос ме вълнува силно и мен и махвам на Арни и братя да сядат. Трябва наистина да реша какво ще правим и осъзнавам, че в момента от решенията ми зависи съдбата на над триста души. Паля цигара и се замислям за няколко минути. Гледам в стената и пуша. Изпушвам си цигарата и веднага паля нова. Мдааааа, колко интересно нещо е животът, в един момент си поркаш бира с приятели и се чудиш на риболов във Фиджи ли да отидеш, или да покараш мотор из Швеция, а в следващия някакви шибани извънземни копелета ти вземат планетата и започват да ти рушат родния град. А, нееее, тая работа няма да стане така. Заговарям:
- Десет войници да вземат всички деца и жени и да потеглят по тайния тунел към „Огняново“.
Не съм спрял да изследвам мрежата от тунели под Мордор и тя се оказва доста по-голяма от очакванията ми. Един екип намери второ ниво под нашето и там имаше релси. Оказа се, че това е един от тунелите, през които са щели да бягат комунистическите големци, ако през Студената война случайно капиталистите плеснели Мордор с някоя атомна бомба, и тунелът води до язовир „Огняново“, който се намира на четирийсет километра оттук. Близо до него е огромното стопанство на един приятел и там има достатъчно храна, и моите хора ще могат да намерят подслон. Пиша писмо до моя човек и го давам на водача на групата. В Мордор не се знае какво ще става, там ще имат по-големи шансове да оцелеят, а тук само ще ни се пречкат и ще ни бавят. Нямам време за сантименталности и не се виждам с децата. Ако ни избият, ще се видим от другата страна, а ако оцелеем, ще мислим тогава.
След половин час групичката тръгва. Виждам как Снежа плаче, докато води сина ми за ръка. Изпращам ги с поглед, но не отивам да се сбогуваме. Имам по-важна работа.
- Варел, ела тук. - Варела идва веднага. - Искам да вземеш двайсет-трийсет момчета и да претарашите супермаркета до блока. - Магазинът е на двайсет метра, но смятам, че има време, докато извънземните налазят навсякъде. Вземате всичко, което е консервирано, и го носите тук.