Варела почти козирува и започва да събира екипа. Хубаво е, че при нас субординацията работи и никой не си губи времето с въпроси и съмнения. Щом аз съм казал, е достатъчно. Вървя по дългия коридор и се оглеждам. Като гледам, при мен са някъде около сто-сто и двайсет войници, което е добре. Трябва обаче храна и затова пращам Варела. После изпращам още от капитаните със специфични задачи - да се набави гориво за генератора, защото токът скоро ще спре - това са някакви резервни мощности, да се разбие близката аптека и да се донесат всякакви лекарства, да се донесат радиатори, одеяла. След час моите момчета, добре въоръжени, обикалят из Квартала внимателно и осигуряват средства, с които да можем да издаяним няколко седмици долу в подземията. Това съм научил от старшините някога - войската не трябва да е гладна и трябва да е на топло, за да може да се бие. А аз съм решил да се бия. Нямам друг избор, все пак е краят на света.
Сещам се нещо и отивам при Долф, който държи една бутилка ракия в огромната си ръка, надвесил се е над Ивака, гледа клипове с разрушения, бягащи хора и смърт и псува картинно и цветисто на извънземни.
- Долф...
- Речи, шефе - обръща се към мен голямото момче.
- Долфи, какво се случи с онази пратка оръжия, която трябваше да пращаме на пичовете от Африка?
„Звеното“ се занимава и с оръжия и това е един доста интересен бизнес, а нашата мила държава има доста силни позиции в него, както разбрах от Никита, който ме въведе и в тази материя. Сега Долф и Драго се занимават с този ресор и това ми носи доста големи печалби, но имам чувството, че май парите днес вече нямат същото значение както вчера.
- Ъъъъъ, шефе, ние решихме да не те занимаваме вчера с нашите глупости, защото онея църняци платиха в аванс и нямаме ядове, ама на нас па ни се счупи самолето и щехме утре да ги пратим сандъците...
- Долфи, искаш да кажеш, че оръжията не са заминали ли?
- Еми не са. У складо са си.
- Склада под вашата къща ли, Долфи?
- Да, ние директно оттам со камионо и ги товарим у самолето.
- Долфи, приятелю. Това е една добра новина.
Наистина е добра новина, защото пратката е доста сериозна и съдържа голямо количество РПГ-та, картечници, автомати, екплозиви, муниции и гранати. Тонката и Мишо застават до мен и ме поглеждат. Аз се усещам, че съм се усмихнал в стил „Афекс Туин“ - „Към ту Дади“.
- Пичове, може и да е дошло време за умиране, но предлагам поне да си го направим весело.
Тонката се втренчва в мен с философския си поглед и после на лицето му грейва широка усмивка.
- О, да, усещам, че ще се позабавляваме, преди да отидем във Вечните ловни полета. Мишо се засмива и казва:
- Обожавам миризмата на горящи извънземни рано сутрин. Мирише ми на пачанга.
Отиваме с всички останали войници да пренесем оръжията по-навътре в тунелите, а през това време останалите започват да се връщат с лекарствата, провизиите и Мимето, която са намерили да се крие в кухнята на ресторанта и за малко е щяла да утрепе Спас със сатър. Г отвачът е с нея и директно го назначавам за полеви готвач. Вече сме една идея по-подготвени да посрещнем края на света.
*
Три месеца по-късно.
Арнолд е стъпил с единия си крак върху размазания труп на един от кастата на войниците от извънземните и яде „Русенско“ с ножа директно от консервата, говорейки с пълна уста:
- Пешо, я си мислим, че как они могат да ни ядат нас, така и ние можем да ги ядем тех. Нали ме разбираш що ти думам...
Тонката се изсмива. И той яде, но тази мисъл явно го кара да спре. Аз поглеждам към моя голям приятел и му казвам:
- Арни, дай този разговор да го водим друг път, браточка. Имаме работа сега.
- Не бе, шефе, моята идея е, че место да тарашим за консерви, мое да ги папаме тея папатаци. Погледни колко мръвка имат - и подритва трупа, който се преобръща по гръб.
Пришълците са два вида. Има едни, ниски около метър и двайсет-трийсет, и те са безопасни, въпреки че колкото са високи, толкова са и широки, явно са кастата им бачкатори и не са агресивни. Дори да ги засечем някъде, докато обикаляме, те само щракат и пищят и не нападат. Другият вид, от който е и приятелчето на Арни, са гадните копеленца. Те са войниците и са много неприятни, особено когато са в екзоскелетите си, които носят, когато излизат, и които им дават доста голяма сила, с която човек трудно може да се мери. Хванеш ли ги обаче без такъв скелет, са лесни. Всеки човек с опит в ръкопашния бой може да ги смели от бой. Иначе приличат на мутирала кръстоска между богомолка и павиан. Кожата или обвивката им е някаква смес между козина и хитин и имат малко повече стави по крайниците, което прави начина им на придвижване малко накъсан и странен. Имат и нещо като крила на гърба, но явно са закърнели, защото не сме виждали да летят, а напоследък често имаме сблъсъци с тях. Обикновено печелим, защото тези не могат да се бият много добре и като ги запукаш като хората с калашника, нямат шансове с екзоскелети или без. Проблемът ни е, както каза Ивака с инженерната си мисъл, е, че копелетата са по-напред от нас технологично със стотина години и имат по-хубави оръжия и по-тарикатски средства за придвижване. Ние обаче компенсираме с военна хитрост и партизанска стратегия в градски условия. „Удряш яко и бегаш яко“, както го формулира много кратко и ясно Слай. За три месеца съм загубил към двайсет души, но съм спасил поне няколко хиляди, които после са евакуирани през тунелите. Хубаво е, че някои от тях имат топките да останат и да се бият с нас. Тези храбреци не са карали нашето военно обучение, но всяка една ръка в помощ ни идва идеално.