Пичовете си вдигат ръцете и аз ги питам:
- Накъде сте тръгнали бе, пичове? Какво става?
Един излиза и започва да ми обяснява на смес между български, суахили и английски, че са ги преебали някакви каналджии и са се загубили. Еми нормално, те всички бакшиши от близкия град са каналджии, само балъчета им трябват. Вземат ги, карат ги някъде и им казват: „Е те тука, зад тоя баир е границата. Весел живот и успех, чао“, и си палят към къщи с няколкостотин долара повече. Още по-забавно е, че бакшишите от съседния град си нямат граница и много мразят местните бакшиши, защото си имат, ама и те са го измислили. Когато дойдат баш балъците, им казват: „Ей, ама и ние я знаем къде е границата, ей сега ще те метнем за половината пари. Мани ги ония мангали от другия град“. После нашите хора карат бегълците до близкото поделение откъм тъмната част и им казват, че оградата на поделението е кльонът на границата и че с един скок са се оправили. После нали се сещате какъв смях пада вътре в поделението, когато бегълците се изсипят на главата на караула и започне игра на гоненица и криеница.
Та г-н Шака Зулу ми обяснява още нещо. Неговите аверчета обаче се разшавват и аз им пускам един откос над главите. Залягат за части от секундата. Ебаси кефа. Айв гат дъ пауъ, тадададъдъддъд. После тихо казвам на Шака:
- Брато, къде точно бягате?
Шака ме поглежда от земята с тъжен поглед и някак замечтано казва:
- Германия.
Мммммммм. Интересна географска концепция имат тези борци за евроинтеграция. Аз си мислех, че пазя границата с Македония. Поглеждам Шака в тъжните очи и му показвам една пътека между дърветата, която води до границата по някое време и след доста катерене.
- Шака, ей там е пътят, дис из дъ уей, май френд. Накрая на тази пътека е македонският старгейт, който води до центъра на Берлин, брато. Уан уърлд - уан фючър, ю ноу. Аре сега бегайте бързо и да не съм ви видял повече.
Шака ми се усмихва леко, аз му се усмихвам също. После той рязко става, казва нещо на рападжийско суахили и целият катун се изстрелва към пътеката, чупейки няколко световни рекорда по спринт. Скоро изчезват между дърветата, а след още няколко дръпки изчезва и споменът за тях.
След малко по пътя се задава поредният пич, носейки пълна мешка с храна. Аййййде на „Русенскооото“ си мисля аз, а птиците пеят весели летни песнички.
Дните минават с някакъв странен ритъм, изпадам в пълно безвремие, превръщам се във военен Робинзон Крузо, само че планината е моят остров. Хората и цивилизацията не ми липсват особено много. Медитирам с часове, тренирам. Нямам книги и това малко ме дразни, защото съм свикнал да чета през цялото време. Старите са се уволнили и вече нямам хора от моята кръвна група на заставата. Вече аз съм старият. Пичовете, които ми изпращат, идват страшно наплашени, „Ей, к’ъв е тоя, дето са го изхвърлили от заставата и живее в гората?“, но бързо разбират, че ако не ми досаждат, няма да имат грижи. Жалкото е, че нито един от тях не е интересен и не става за разговори. Аз съм им намерил работа, всеки ден по няколко часа се занимават с подготвяне на почвата за марихуаната ми на различни места, които им показвам - разорават, плевят и разни други земеделски пинизи. После аз минавам и хвърлям семенцата от мароканския чук. Терените, които съм избрал, трябва да са плодородни, защото по тези места, преди хората да избягат оттук в градовете, е имало нивички. Малко е шантаво да вървиш през няколкото призрачни, изоставени празни села, които се намират наоколо. Само в едното живеят двама старци, които просто са отказали да напуснат родните си места. Прекарвам дълги часове при тях. Те ми разказват какво е било преди по тези места и пием ракия. Сякаш целият свят е вдигнал ръце от тях, не само семействата им, а и държавата им отдавна ги е заебала. Те обаче стоят и търпят с изсушени и сбръчкани от тежкия живот лица, с тъжни, но горди очи гледат как се рушат сградите около тях, в които някога е кипял живот. Гадна работа!
Често се качвам до границата. Там е страшна красота. От едната страна се виждат Рила и Пирин и ако хванеш изгрева, гледката е умопомрачаваща, а от другата се виждат някакви красиви македонски езера, чиито имена не знам. Имам си едно любимо място горе, на което размишлявам. Представлява наскоро взривена от светкавица гранична пирамида. Падналите камъни композират точно подобие на маса с два стола. Ако някой новобранец се прояви положително, го водя там на обяд. Понеже доста обикалям околността, май ще се окаже, че съм последният човек, който знае пътеките. Понякога виждам някакви заблудени нарушители, но вече не им обръщам внимание. Нека си ходят където искат, не ми пука. Трябва да мине стадо украински проститутки, за да ме накарат да реагирам. Чувал съм случай от съседния отряд, че били хванали един път много от този дивеч. После само турбо балъците нямали трипер.