- Десет минути, Пешо - казва Ивака само.
Изпращам цивилните, които ще тръгнат по дългия тунел с релсите към „Огняново“. Ние вече нямаме нужда от щаб, защото не възнамеряваме да се връщаме в подземието в Квартала. Или ще сме мъртви, което е по-вероятно, или ще отидем и ние при нашите хора. Тръгваме, аз съм пръв, отварям желязната врата и спринтирам напред, като със засилка прескачам канала на Перловска. Въоръжен съм с калашник, имам два пистолета, кукри и съм окичен като елха, но не с играчки, а с гранати. Имам повече от десет пълнителя за автомат по себе си. Всеки се е въоръжил с каквото си мисли, че най-добре може да сее смърт. Мишо, да речем, не е с кукри, но на гърба му е закачена катана, която лично си купи от Япония за повече от сто хиляди долара и която е принадлежала на някакъв истински майстор на меча. Братята както винаги са с любимите си пушки и целите са в ножове и патрондаши.
Последните от групата са най-важните ни хора, които са десетима и всеки носи по едно ерпеге, а на гърба си имат по три допълнителни заряда. Да стреляш на затворено с такова нещо е малко шибано, но аз разчитам на това, че в НДК има доста широки пространства.
Докато тичам, виждам, че „Хилтън“ изглежда много странно. Сградата все едно се е разтопила и има шантав розовеещ цвят. Забелязвам, че НДК също е придобило този цвят и излъчва леко сияние. Нямам време да се любувам, защото вече се намирам под моста и ни остава малко до служебния вход, който води към паркинга на ниво минус две под НДК, откъдето аз смятам да подходим.
Както съм се засилил, почти се блъскам в един войник от пришълците, който не успява дори да си вдигне лъчемета, защото главата му изчезва. Някой от двамата ми снайперисти прави уникално попадение и аз се замислям дали ще имам възможност да му се отблагодаря. Виждам долу преди завоя, наляво към паркинга, някакво движение и стрелям. Високият силует се свлича. В този момент започват експлозиите, за които се е погрижил Иво, и съдейки по звука, той се справя фантастично.
После започва мелето и всичко малко прилича на компютърна игра. Има тъмни коридори и срещу нас тичат чудовища. Единствената разлика е, че всичко се случва наистина и имаме само по един живот. Точно тук страшно полезна работа вършат огнехвъргачките, които направо измитат коридора от нападащата ни извънземна паплач. Стигаме до стълбите и започваме да катерим. Според думите на пленника ни тяхната шефка наистина е в Зала 1 и аз, понеже доста съм се въртял в НДК някога, знам най-късия път от подземието до там. След бърз спринт по стълбите излизаме в едно малко фоайе и до най-близкия вход на залата има двайсет метра. Чувам канонадата, която Иво и компания вдигат. Чувам обаче и много звуци от мощните оръжия на пришълците, които им отвръщат. Диверсията ни се е получила, дано пичовете удържат.
После вкарваме гранатите в действие и направо ги разпиляваме. Излизаме в голямото пространство пред залата, всеки хвърля по две гранати максимално далеч и залягаме. Всичко става в парчета извънземни. Докато тичам към малката врата, през която се влиза в Зала 1, се подхлъзвам, защото целият под е в зеленикавата им кръв. Това ми спасява и живота, защото над мен минава плътен сноп лъчи, които буквално изпаряват няколко от момчетата ми, които са настъпвали зад мен. После обаче отделението картечари на Тонката се включва и силата на „Кака Пена“ си казва думата. Пътят ни е чист. Разбивам вратата с шут и влизам, стреляйки на пълна автоматична. Зад мен влизат и другите и се разпръсваме из залата, сеейки смърт. Вътре е пълно с гадове, а на сцената, на трон от някакъв кристал, който свети, седи десетметрово създание, което е красиво по някакъв извънземен начин, за разлика от приятелчетата си. Има издължено и мускулесто тяло, обвито в някаква хитинова броня, излъчваща леко сияние, което рязко се усилва, когато влизаме. Прилича на статуя от малахит, а очите му са виолетови. Виждам как ерпегистите влизат и застават така, че между тях и стените зад тях да има поне десет метра разстояние. Двама от пичовете с ракетите ги няма, но и осем ми стигат.
- Сега - извиквам и един от тях изстрелва ракета малко над главата на създанието. То трепва и издава странен и много силен звук. Аз се провиквам с всичка сила:
- Шах и мат, извънземна курво! Спри веднага всички твои войници или заминаваш!
Най-близкият извънземен войник се засилва светкавично към мен, но Михаил го засреща с катаната и го пронизва в лицето. Явно наистина е много добра, защото острието минава през хитина както нож през масло. Паралелно с това десетметровото създание издава друг, още по-странен звук и всичките му войници, които са се втурнали в този момент към нас, замръзват на местата си. След това Сияйната казва с нечовешки, но много ясен глас: