Глава 2
Студент
Никога не съм позволявал на училището да попречи на образованието ми. Марк Твен
Образованието е най-важното нещо.
Джон Лайдън, „ Секс Пистълс “
Слизам от автобуса на автогарата в Овча купел и вдишвам родния въздух на Мордор. Няма друг като него. Паля цигара и бавно се оглеждам. Многото хора ме карат леко да се чувствам като абориген, видял цивилизацията за пръв път. Имам подозрението, че изглеждам леко подивял. Вземам си бира от един тенекиен павилион на автогарата за из път и се качвам на трамвая в посока центъра. Отпивам щастливо първото си питие на свобода и се опитвам да се абстрахирам, че непознати хора влизат в личното ми пространство, което явно по време на заточението ми във военния манастир се е поразширило до радиус от няколкостотин метра. Слизам на Съдебната палата и тръгвам пеша по „Алабин“. Фриййййййдъъъъм. Ебати кефа. Не че ми беше лошо горе, но свободата си е друго нещо. Вземам си нова биричка и се разхождам малко по „Витошка“. Мацки извират отвсякъде, а аз имам да наваксвам за бая време и се чувствам като дете пред витрината на сладкарница. Завивам по „Солунска“, зяпам малко книги на „Славейков“ и се насочвам към „Шишман“, където сядам в любимата ми „Билкова“. Там всичко си е същото, дори и барманите. Поръчвам голяма водка и я изпивам чиста със страшно удоволствие. Провеждам няколко прекрасно безсмислени класически за заведението разговора с другите накацали по бара следобедни птици, а после се прибирам към нас, където настават бурна радост и веселие. Хапвам, пийвам, слагам си нормални дрешки и се връщам обратно към центъра, където се засичам с няколко приятели и се правим на маймуни по случай уволджака ми.
После следва един безумен месец, който лееекичко ми се губи. Не се наваксва толкова лесно година и половина без партита и почти никакъв секс. Всичко ми се слива като някакъв безумен филм и в спомените ми са останали само някакви откъслечни кадри -как съм в леглото с разни девойки, как лазерите на някакво голямо парти ме осветяват, а басовете почти ми изкарват въздуха, как бягам от някакви куки и едновременно с това се смея, как седя на бар и пред мен има поне сто и петдесет хиляди малки чашки с текила (тогава не се казваха шотове още) и всякакви такива сцени. После, уви, кинтите свършват, защото нашите са увиснали, и аз започвам да бачкам и да уча за кандидатстудентски изпити номер две (надявам се последни). Хващам се като хамалин в един склад за цимент. Малко е тежичко, но аз съм яко копеле и пада някой лев. Намалявам темпото с партита и се мачкам само уикендно, защото иначе няма да мога да запомня нищо от материала. Влизам в цикъл - работа, учене, трещене - и много-много не се замислям какво се случва.
Все едно влизането ми в университета е някакъв вододел и след него всичко ще се промени. Тогава нямам въобще идея колко съм грешал в този момент и този почти детски идеализъм ме носи на крилете си. Изпитвам страшен оптимизъм и си казвам: „Ето, сега ще вляза, ще похамалувам още малко, но докато уча, нещата в милата родина ще се нормализират и регулират и след няколко години всичко ще ми е наред“. Като си спомням за онова момченце, което бях някога, се чудя как може да съм бил толкова тъпо копеле.
Месеците до изпита минават неусетно и аз, независимо от времето, което имам да уча, ги прегазвам като бързия влак и влизам каквото искам, там, където искам. Вземам отпуск и отивам на море, като обикалям главно къмпингите около Созопол. Няма такова разбиване и отново не знам какво се случва, което е нещо нормално, когато си около голямото синьо. Там програмата изглежда така - понеже си пил цяла нощ (често и цяла сутрин) и не си се сетил да си легнеш на сянка, слънцето те напича в 7-8 и сънят става невъзможен, освен ако не искаш да ти се свари мозъкът (колкото ти е останал). Лазиш до водата и се бухваш в нея. Тази процедура малко оправя положението, доколкото това е възможно, защото си пил допреди няколко часа и си леееко недоспал. После някой казва: „Пич, хайде да ходим да пием кафе“, и някъде след половин час вече пиеш началото на третата си бира и си сгънал нещо характерно за сутрешно къмпингарско меню от сорта на шкембе, пържени филийки или един голям облак. К’вото дойде, бирата е по-важна. Искам само да отбележа, че това за бирата, махмурлука и „клин клин избива“ е пълен мит и няма нищо вярно в него.
След това пак се влиза във водата за малко, за да се смели закуската по-добре. После започват да прииждат летовниците и курортистите и се започва едно стратегическо пафкане на коз и наливане с мастика, мента, водка, джин, вермут, бира, студено вино, коктейлчета, съчетано с правене на лошо впечатление на всички околни. Това продължава преди, по време и следобед някъде, докато дойдат чайките - тези мини къмпинг лешояди. После, ако си тарикат и се сетиш, може да полегнеш и да дремнеш малко за красота, преди да започне истинското разбиване по плажните барове и кръчми. Това същинско разбиване е неописуемо и трябва да се преживее, за да се разбере. После пак изгрява слънцето и всичко започва отначало. Някъде на третия ден човек вече не знае кой е и как се казва, но е напълно и истински щастлив - море, смях, приятели, партита, мацки, безумици, още смях, дивеене, бушуване и трещене с хора като теб, няма такъв кеф и такова усещане за безметежност. Някъде след две седмици се насочвам в посока Мордор напълно съсипан и изтощен, но с еййй такава усмивка на лицето.