Побачквам усилено един месец, защото ми трябват кинти за такса за първия семестър и разни работи за училище, идва октомври и фактически започва първият ден от студентския ми живот, който, уви, впоследствие ще се окаже доста кратък...
Влизайки в голямата зала, буквално се чувствам като първолак. Едновременно съм радостен и развълнуван. Намирам се в Алма Матер - люлка на образованието, оттук започва пътят ми напред и нагоре и всичко ще бъде наред. Ще бъда заобиколен от интелигентни и позитивни хора, ще има дълги разговори за изкуство, история, политика, поезия и философия, абе един вид всичко ще е като една версия на студентската част на „Отсам рая“ на Фицджералд, ама този път в края на ХХ век. Ентусиазмът ми успешно пречи да чуя бясно свирещите аларми в главата ми, които реагират на заобикалящата среда и излъчваните сигнали. Питам една девойка дали до нея е свободно, тя само ме изглежда надменно и не ми отговаря. Аз въпреки това сядам, защото една кифла не може да ми попречи да се наслаждавам на първия учебен ден по никакъв начин.
В залата сме някъде стотина души. Един прошарен чичко влиза, леко накуцвайки, и всички утихват. Настава тържествена тишина. Чичкото е облечен със странно сако с кожени кръпки на лактите и има очила с дебели рогови рамки. Започва да държи реч и определено му личи, че грам не му се занимава с нас. Не се опитва и да го скрие много.
Г овори монотонно, без да се усмихва, а гласът му, въпреки че е равен, се чува и в най-отдалечения край на залата. За момент се сещам за един друг чичко, който говореше по същия начин преди около две години, когато ни посрещаха в армията. Речта продължава около половин час и накрая пичът ни казва, че за днес сме свободни и може да видим програмата си за седмицата залепена на табло до вратата на секретарката. Опитва се да ни се усмихне за финал, но не му се получава, после се изкашля и излиза бързо. Малко по малко аз и колегите ми се изнизваме през вратата. Оглеждам ги и това, което виждам, не ми харесва много. Повечето момченца приличат на футболистчета от В група и гледат тъпо, а болшинството от девойките имат излъчване на чалга певици. „Лошо, Седларов, лошо“, си мисля аз, но по-късно се оказва, че имам познати в потока, и то не малко, и за мой късмет от сто души десетина са „наши хора“. Това е едно социално уравнение, което статистически граничи с почти невъзможното.
Нека да спомена някои неща за нашата образователна система, които по онова време не знаех и съответно не си бях формулирал. Първото е, че ние от много време въобще нямаме образователна система, а само подобие на такава. Има имитация на учебен план, имитация на учебници и имитация на преподаване. Учебниците са тъпи и се пишат само за пари, учебната програма е малоумна и непрактична, а учителите са хора, които категорично не отговарят на възрожденското понятие „даскал“ с неговия просветителски заряд. Има, разбира се, малки изключения, но те не са достатъчни да променят или въздействат. Съответно от родните училища излиза една масово негодна продукция -младежи и девойки, които нямат формирано собствено мислене, способност за възприемане и анализ на данни, а могат само папагалски да пресъздават информацията, която по изключително хаотичен и лош начин им се налива в тиквите. Това образователно извращение е продължило много години и резултатът е цяло поколение тъпаци, които нямат грам мозък и са убедени, че четенето на книги е пълна загуба на време. Мисля си също, че това съсипване на образованието е нарочно и част от някакъв велик план, чиято крайна цел е да се отгледа нация от лесноманипулируеми, нискоинтелигентни марионетки, които като овце да се насочват в удобна посока. Също така мисля, че който и да го е измислил това, определено добре му се е получило. Най-сигурният начин да унищожиш някоя нация е да отнемеш способността на нейните деца да мислят. После само трябва да изчакаш...