Точно за един месец целият ми академичен идеализъм е прегазен, довлачил се е до канавката и там бавно агонизира. От Алма Матер явно е останала само сградата, всичко друго е фалш и самозаблуди. Нито преподавателите (изключенията са толкова малко, че не могат да предизвикат промяна), нито студентите стават. Ако ме заключите в изолирана стая с куп книги, върху които е базиран предметът, който изучавам, аз за три-четири месеца ще съм поел цялата база данни, която сега постепенно ми наливат в главата, претендирайки, че ми „преподават“. Виждам разочарованието и огорчението върху лицата на още няколко души от потока ми. Явно и те са имали големи очаквания и надежди като мен и сега преживяват чувството да си яко преебан, което някои хора наричат „фрустрация“ сигурно на галено. Но стига толкова депресия, каквото такова. Да се бях сетил да отида в „Принстън“. Не че нашите имат кинтите да си го позволят де. Това с образованието май пак леко е свързано със статуса. Ще цитирам едно филмче от детството: „Педро, амиго мио, пак ще пием кръв от консерва“.
Закачам малко и студентски живот де. Както споменах, се надушвам с няколко младежи и девойки, които са от моята кръвна група. Пием бири между лекциите, пафкаме, ходим по барове и на партита. Готини са. Това с бохемския студентски живот в Студентски град не е моя филм и не става. Пиенето на водка менте от пластмасова чашка със степче за разредител в някоя читалня, докато се слуша новото на Г лория, категорично не ми е опция за забавление. Отивам няколко пъти при някакви колеги и колежки и вдигам ръце. Не ми допада и ги оставям да се наслаждават на живота си по този техен специфичен начин. Те не ми пречат и аз не им преча. Нека бъдат щастливи.
Свършвам кинтите и се хващам да работя охрана нощна смяна в едно хотелско казино. Ходя с риза и връзка, мълча и гледам да не стават проблеми. Проблеми се случват рядко, което е добре, защото в тези каубойски времена всеки конфликт неизбежно води до усложнения. През цялото време съм недоспал и ми идва малко нанагорно с бачкането, ходенето на лекции и ученето после, което не е малко. Все още обаче някакъв фалшив оптимизъм замъглява преценката ми. Идва време за първата сесия и аз си вземам всички изпити без много зор. Попадам и на прословутото създание „проклет преподавател“, чието единствено удоволствие е да се заяжда със студентите и да храни егото си от властта си над тях. Чувал съм от мои приятели, че винаги има по няколко такива. Аз минавам, защото съм велик стратег, но повечето колеги ги застига секирата. Едвам събирам кинти да си платя следващата такса и за награда нямам пари да празнувам Нова година. Всичките ми приятели заминават някъде, аз отивам на някакво тъпо квартално парти, не седя много и се прибирам вкъщи, където гледам с нашите телевизия.
След кратка ваканция започва вторият семестър. Предметите са по-интересни и има повече преподаватели, на които им пука. Пак някакви моменти на надежда и идеализъм ме спохождат и си мисля, че след няколко години всичко ще е наред, само трябва да потърпя. Както казва един мой приятел, той е по-голям от мен на години, познаваме се от тренировките и сега е при баретите: „Най-мъжкарското нещо, браточка, е търпението“. Та аз търпя, уча, бачкам си и когато остане случайно някой лев, отивам да се направя на маймуна, ей така, малко за отдушник. Пак съм влязъл в рутина и живея за някакъв хипотетичен бъдещ момент, когато „всичко ще е окей“. Едно да ви кажа, това мислене никога никого не е довело до щастлив край.
Една колежка много ми харесва, но рядко се засичаме. Една сутрин, когато пак се е случило да съм със зверски махмурлук, я виждам да влиза в залата, където ще е лекцията. Това ме убеждава също да вляза, вместо да ходя да пия биричка, както ме навиват едни колеги. Сядам до нея и известно време се правя на луд, слушам преподавателя и си правя записки. В един момент някой го вика навън за малко и аз се възползвам от момента да заговоря девойката. Наистина много е добра - дълъг крак, страшни цици, дълбоки кафяви очи и черна права коса с перчем на черта.
- Здравей. Аз съм Пешо. Ще карам направо. Много си красива, искаш ли да излезем да пием по питие тези дни? - казвам нещо от сорта, като последните ми думи са важните. Усмихнат, подавам супердружелюбно ръка. Девойката направо сякаш се стряска, после ме изглежда със страшно презрение и просъсква: