- Я не ме заговаряй бе, цървул. За какъв се имаш ти бе? Я марш у лево, нещастник! -После се обръща напред, все едно не съществувам.
Аз хващам моментално сръбската телевизия и й казвам:
- Ей, кифло нещастна, опитвам се да се запозная с теб по най-нормален начин, а ти ми се правиш на примадона, парцал нещастен!
После я донахранвам и отивам да седна до едни мои хора на задните чинове, за да не й счупя тиквата по средата на лекцията, д’еба и надменната пача. Един от тях ме тупва по рамото и казва:
- Добър опит, Пешко, смел си, ама тая не е за нас. Нямаме колиии, парииии, такиваааа неща, ако разбираш к’во искам да ти кажа. Нямаме нещата, които я вълнуват, пич.
Аз кимвам. Знам, че доста от хубавите девойки в наши дни ги ядат прасетата, опс, обърках се, мутричките, но това не значи, че няма изключения. Силно се надявах тази да е от изключенията, но уви, не познах. Адски шибано е готините девойки да ги шлякат някакви боклуци, ама каквото обществото, такава и социологията. Какво да направим, че в нашата мила родина положението е такова и момиченцата отичат по този гаден начин.
От позицията си на задния чин виждам как мутреската бърка в чантичката си и вади миниатюрен мобилен телефон. Братче, аз за една такава машинка трябва да бачкам сигурно поне три месеца. Бавно набира някакъв номер. Говори някъде към минутка, затваря и после се обръща и ме поглежда гадно. Усмихва се само с устни, но очите й са студени като на змия. Аз вече не й обръщам внимание, а се задълбочавам в лекцията. Майната ти, парцал, хубава мацка си, ама в главата имаш ако, както пеят поетите на моето поколение „Ъпсурт“. Лекцията е интересна, но ушите ми още бучат от случката. После имаме някакво ужасно упражнение по статистика и мога категорично да заявя, че това няма да е моят любим предмет. Ама въобще. Приключваме по тъмно и аз отклонявам втората покана за бира от аверчетата, защото искам да се наспя, леко съм се поуморил тези дни, а и нямам кеш. Излизам на улицата до факултета и тръгвам пеша към спирката. Докато минавам покрай два паркирани мерцедеса, прозорецът на единия се смъква и отвътре ехидно ми се усмихва гореспоменатата колежка.
- Ей, пикльо, ей сеа, кат си мноо отворен и ми викаш кифла и пача, ще те запозная с приятеля ми.
Вратите на двете коли се отварят едновременно и от тях излизат някъде към един футболен отбор дебеловрати, здрави младежи. Какво клише. Мдаааа, положението отива към лошо. Аз, колкото и да съм нинджа, с толкова говеда нямам шанс. Пичът с най-големите и най-златните ланци се подпира на колата до мен, пали цигара и започва да се държи като третостепенен герой от „Кръстникът“.
- К’во става, младеж, обиждал си жена ми нещо, а? Човек, който обижда жена ми, бере ядове - издухва пушека си в лицето ми. - Кажи ми к’ъв си ти бре, калитко, да викаш на мацката ми парцал?
Положението е неспасяемо в този момент, си мисля аз, тези са ме заградили яко, не мога да избягам, защото ще ме догонят с колите, а и знаят къде уча. Загубен мач. Поглеждам мистър Мутра в очите и му казвам:
- Виж сега, пич, казах на жена ти, че е парцал, защото... е парцал.
И му набивам едно дясно кроше така, че цигарата му отхвърча на пет метра. И без това ще ям бой, нека поне не съм капо. Пичът залита, но не припада, което му прави чест, въпреки че е обяснимо с тази голяма глава без врат. Нямам възможност за втори удар, защото ме започват и аз се свивам на кълбо на земята. Не че това помага много, тези са про-та, а не някакви льольовци в казармата, и аз скоро губя съзнание. Събуждам се след известно време подпрян на един трафопост на тротоара, а колите ги няма. Хората ме подминават, все едно съм невидим. Точно за това учихме днес - за зараждането на гражданското общество в България. Явно се намираме в много ранна фаза от това зараждане, съдейки по реакцията на въпросното минаващо покрай мен общество. Тече ми яко кръв от носа, но май не е счупен. Имам аркада на лявата вежда, едното ми око се затваря и като цяло ме боли всичко. Тези момчета знаят как и къде да ритат. Хубав пердах са ми теглили, определено. Можеше да е по-лошо обаче, мисля си аз. Можеше да ме разходят в багажника и да ме закарат на Камбаните, но по-скоро Мутрата е направил демо на мацката си и не му дреме толкова, че да се занимава с мен. Това, че съм го ударил, може да е отдал на факта, че приличам на заклет почитател на Дейл Карнеги, и да го е приел за приятелски жест. Прибирам се вкъщи, измивам кръвта, мажа се обилно с „Троксевазин“, лапвам три аналгина и лягам пред телевизора. Това е ползата да тренираш бойни изкуства, вашите не се коркат, когато имаш повреди по лицето, защото са свикнали.