Та вземам си изпитите и започвам да бачкам на още едно място, защото нашите съвсем са оттекли финансово, като другите 95 процента от населението. Тъй че нощем съм охрана, а денем - хамалин. Лошо става, когато клубът, в който работя, решава, че е време да стане „модерен“, изхвърлят читавия диджей и водят някакъв китен селянин, плюс оркестър цигани с барабанчета. Нали се сещате, че издържам със страшни усилия три дни и бягам оттам с писъци. Влизам в една дупка, където се събират мои хора, и барманът ми пуска малко „Юта Сейнтс“, за да прогони спомена за тълпата мазни, потни зомбита, които се гърчат под звуците на ориенталски ритми. След няколко песни и няколко водки светът започва да ми изглежда по-добро място. Започва да звучи „Съмтинг гуд из гона хапън“ -според мен най-хубавата им песен, и ме изпълва един ама напълно безпочвен оптимизъм, но ми е хубаво.
Когато бачкаш лятото и нямаш кинти, всичко се слива в едно - жегата, пустотата, гневът, въпреки че в Мордор лятото има едно особено очарование. Освен приятелите и повечето орки са се изнесли по плажове, планини и язовири и Градът е празен и красив. Усеща се едно особено спокойствие и ако успееш да надзърнеш отвъд булото на гнева, то придава малко баланс и хармония и на теб. Това рязко бива изтръгнато към края на август -началото на септември, когато орките, накачулили се по колесниците си, се събират на пълчища на Горублянската, Владайската и Богровската порта, вливат се обратно в Града и изчезва дори и споменът за спокойствие. Имало е времена, когато в Мордор е било като през лятото през цялото време, но според мен това е мит.
Та бачкам си аз, а моите хора са по разни плажове. Хубавото да работиш хамалин в склад за строителни материали лятото и да си психопат като мен е, че заякваш и ставаш жилав.
Аз, за да е по-весело, не се крия по сенките като другите колеги, а тренирам в празното хале, като си повдигам чували цимент, удрям и ритам разни неща и се набирам на един лост до припадък. Има две опции, когато си в такава ситуация - едната е да мрънкаш колко е жесток животът към теб и да се сдухваш, другата е да мислиш как да се измъкнеш от ситуацията и да се развиваш. На мен ми харесва повече втората, но от време на време и първата идва да потропа върху т.нар. двери на съзнанието ми. Няма да се правя на луд, на вас всичко ще си кажа...
Та минават дните, превръщат се в седмици, а те - в месеци. Посрещам си приятелите, те ми разказват случки от плажния свят, когато питат за мен, аз не искам да изглеждам тъпак и им обяснявам, че съм бил зает с някакъв проект и затова цяло лято съм „на трупчета“ в Мордор. Точно когато съм посъбрал малко пари и отивам да си взема кинтите за последния месец и в главата ми е вече сглобено уравненението пари за трети семестър + „Смокиня“ + пари вкъщи + нови обувки за зимата, че снегът и кишата имат склонност да влизат отвсякъде в старите, се озовавам пред заключената врата на склада. Това не се случва никога и тази врата не се затваря. Имам лошо предчувствие, набирам се на оградата и съмненията ми се оправдават - в склада не е останала и една тухличка, шибаните шефчета са се измели, а аз май ще го издухам мощно. Усещам как финансовото уравнение се разпада. Сядам на една изсъхнала купчина пясък и паля цигара. Издухвам пушека и се опитвам да се успокоя. Толкова е горещо, а аз съм толкова изпълнен с бяс, че мога да изпепеля с поглед цяло стадо автори на книги за позитивното мислене.
После се прибирам вкъщи и ситуацията съвсем се засира. Баща ми, жертва на икономическата криза, си е бил камшиците и е оставил майка ми да се оправя с всичко. Ебати пича. Колко е лесно да обърнеш гръб на проблемите и да оставиш твоите хора да си се оправят. Майка ми е бог, не показва капчица слабост и веднага овладява ситуацията. Ако оцелее нашата държавица през следващите години, един ден трябва да се направи огромен паметник на Черни връх на българската жена - как носи две пазарски торби и крачи усмихната към бъдещето. Казвам ви, пичове, ако оцелеем, само заради тези жени ще е, само се огледайте и ще ги видите навсякъде около нас. Не ние, не шибаните политици, а те са гръбнакът и силата на нашето общество. Без тях сме нищо, пълна нула.
Морето се оказва мираж, а пък още по-забавно става, когато един скок на долара леко обезсмисля кинтите, които съм скатал за третия семестър. Докато отивам към Секретариата, за да подам молба да ме оставят да уча, срещам един стар приятел - Асен, и се сещам, че той май скоро завърши специалността, която изучавам. Прегръщаме се, аз го питам: - Как си, завърши, а? Машина си ти! - тупвам го по рамото. - Сега какво, бачкане, кариера, костюми и вратовръзки? Първият милион е на една крачка?