Пичът ме поглежда с горчивина и ми казва с гробовен глас, който рязко контрапунктира на оптимизма в моя: - Пешо, брат, кур бачкане, кур и кариера, нямаш ли връзки, все едно си учил за нищо. Нямаш шанс да се пласираш някъде, а ако успееш по случайност, кинтите няма да ти стигат да си избършеш и гъза. Аз изчезвам оттук, не става така просто. Отивам към
Щатите.
Въобще не ми харесва какво чувам, но се опитвам да продължа да се усмихвам.
- Е, аре сега, копеле! Къде ще ходиш, нали ако всички избягаме, няма да има кой да я оправи тази държава. Нали помниш какво си говорехме някога след тренировки, как ще си направим заедно бизнес, как ще караме яхти...
Асен ме прекъсва:
- Гледай сега, каквото сме си говорили, говорили сме си го тогава. Заеби всичко е моят съвет и рязко изцепвай зад граница. Тук няма оправия и няма да има още много време. Бягай бързо и не гледай назад.
Прегръща ме и продължава: - Сега те оставям, защото съм на интервю в посолството и закъснявам, но чуй какво ти казвам и бягай с двеста, докато още можеш.
И така, виждам Асен за последен път. Асен и още над половин милион наши хора, от пичовете, през следващите няколко години си тръгват от родината, за да търсят по-добър живот и да избягат от зомби апокалипсиса, който се задава. Сигурно щеше да е хубаво някой да се опита да задържи тези девойки и младежи от моето поколение тук, да направи нещо, да каже: „Пичове, стойте, без вас не можем, вие сте децата ни и бъдещето ни. Стиснете зъби и останете, заедно ще оправим нещата.“. Никой нищо не направи обаче, на никого от лайнарите не му пукаше.
Стигам при злите създания, наречени секретарки. Те ме поглеждат, изслушват ме с каменни лица, после едната ми казва бавно и с явно наслаждение от властта си над мен (нищите духом имат тази забавна склонност да се опиват от контрола над други хора):
- Няма как да удовлетворим такава молба, момче - оправя дебелите си очила и шумно сръбва от стара соц чаша за чай, - като отидеш в магазина за сирене, и то е с пари, нали? Там молби ли им пишеш пак?
Пак сръбва просташки и спира да ми обръща внимание. Другата, с много отработено движение, взема молбата ми от бюрото и все едно не съм там, я пуска в едно кошче за боклук до себе си, което е пълно със смачкани листове. Аз превъзмогвам първоначалния си импулс да им размажа главите една в друга и се обръщам. Току-що съм спрял да бъда студент. Излизам и бавно минавам покрай огромната опашка късметлии, които са събрали кинти и ще продължат да учат. Може и да не изпитвам първоначалния си ентусиазъм, но ми се щеше да го довърша това образование, за да видя дали ще има някаква качествена промяна в мен след това. Облягам се на стената, паля цигара (имам само още две) и наблюдавам стотиците младежи и девойки, които чакат да си дадат парите, чудя се дали те се вълнуват, дали още мечтаят, или са там просто по инерция. Преди да си допуша фаса, ми хрумва и друга идея, но трябва да я обмисля.
Глава 3
Китайска храна
Няма да бъда мижитурка, която цял живот се бъхти за дребни центове.
Лъки Лучано
Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целия този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери и филмови идоли, и рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява.
„Боен клуб“, Чък Паланюк
Та, както стана ясно, освен че съм безработен, вече не съм и студент. С няколко думи -ебало си е мамата. Докато съм се отдал на леко мрачни мисли в такъв стил, стигам до езерото с лилиите в Борисовата. Сядам на тревата на поляната малко по-нагоре и изпушвам предпоследната си цигара. Много забавно е, когато нямаш кинти, как знаеш колко цигари имаш точно. Отпускам се по гръб на тревата и зяпам как облаците се гонят в небето, като правя кръгчета с дима. Някави пискливи тийнейджърки с бири в ръка ме подминават, смеейки се. Винаги ме е дразнело как хората не се съобразяват и не си синхронизират настроението с моето, когато съм нервен. Тъпаци! Та, значи, един вид се намирам на дъното. Зъбните колелца в главата ми започват да вдигат оборотите. Пред мен има два варианта - единият е да си намеря работа, което май е доста трудно напоследък, защото държавата се пързаля по икономическото нанадолнище, да успея да спестя кинти и да запиша следвашия семестър. Този вариант има няколко слабости обаче, едната е, че и да си намеря работа, няма да има как да се справя със социално-битовата ситуация и същевременно да стана спестовен. Освен това вече не съм особено убеден, че завършването на образованието ми ще внесе съществена качествена промяна в живота ми. Та повтарям - бачкане до откат, после учене, после бачкане до откат и това е. Май няма особена далавера в това - девет до шест, после жената, децата, после малко по малко живецът отстъпва място на сивотата и сдуха, после пенсия и после довиждане. Не ме кефи.