- Ако още един път се опиташ нещо такова, ще те смачкам. Ясно ли ти е? - Селянинът започва да кима и мучи, доколкото му позволява хватката ми. - Искам пълно мълчание по случая. Не ме занимавай повече. - Пак мучене. - Сега заспиваш, парцал.
Стисвам по-силно и след петнайсет секунди пичът заспива. Аз го преджобвам. Вземам му цигарите, малко пари. Същото правя и с другите. После им завличам туловищата зад дръвника, за да не се спъне в тях някой старшина и да стане проблем. Вземам няколко малки дръвчета и се връщам в стаята до спалното, където ни е дежурството. Младшето ме поглежда със свръхизненадан телешки поглед. Аз оставям дървата до печката, сядам срещу него, паля цигара и започвам да го гледам. След известен размисъл, който явно го поозорва, младшето се опитва да сглоби някакво изречение:
- Ей, еййй, к’во ми сяаш, новобранец, к’во глеаш, марш оди за още дървие, нищо не си донеъл - заеква и явно още не зацепва какво може да се е случило с другарчетата му.
Аз му помагам малко:
- Ако се позамислите малко, г-н младши сержант, ще стигнете до напълно логично обоснования извод, че е възможно с вашите приятели да е имало лек инцидент и плановете им малко да са се объркали.
Младшето млъква и започва да гледа тъпо много сполучливо. Аз издухвам дима от цигарата към него и му се усмихвам леко. После добавям:
- И прецених, че тази вечер повече няма аз да нося дървата, а ти. Нали няма да имаш нищо против, приятелче?
Младшето стои парализиран около минута и по погледа му се вижда, че в голямата му и грозна глава тече усилен мисловен процес. После мрачно кимва и излиза навън. Аз паля нова цигара и се заглеждам в печката класически модел „Терма 05“. На нея някой друг дневален в пристъп на гениалност е написал: „Има ли смисал, като няма знъчение?“.
След този случай известно време нямам повече грижи със старите войници. По принцип това със старите и новобранците не е лоша система за приучване на младите към йерархия, но аз своята дан съм я дал в доджото. Освен това е и малко прецакан механизъм, защото няма достатъчно свестни лидери, които да дават пример. Някакви хаясковци и калитковци си мислят, че само защото са влезли по-рано във войската, могат да си избият комплексчетата върху новодошлите. Тъпото е, че в повечето моменти им връзва, защото системата ги защитава. Аз съм на мнение, че в една йерархична среда човек трябва да си извоюва позиция със собствени усилия и качества. Уви, това рядко се случва където и да е, но пък и въобще нямам намерение да давам на някакви путьовци да ме действат тук.
Всичко се слива в еднообразни и дълги скучни дни. Поопознавам част от момчетата, някои стават. Единствено ми е интересно, когато ходим да стреляме. Това е истинско. Не ни дават обаче повече от десет патрона. Криза. Преподават ни някакво подобие на армейско бойно изкуство - казва се СРБ (система за ръкопашен бой). Нашият взводен се опитва да ни учи на него, но явно е виждал удари само на картинка. С удоволствие ми прехвърля частта с преподаването на тази система за ръкопашен бой и аз показвам някой и друг пиниз на момчетата от взвода. В учебника по СРБ има доста тарикатски техники с шанцовия инструмент, които ми изглеждат доста приложими. Шанцов инструмент е военното име на малка лопатка, която е част от играчките ни и която ни принуждават да си носим закачена над гъза. Карат ни доста да тичаме, но това за мен не е проблем. Всяка сутрин преди тичах по 5-6 километра. За някои пичове обаче това е ад. Припадат, повръщат и като цяло са забавна, но жалка гледка.
Главно маршируваме обаче. Явно клетвата е много важно нещо. Добре че е топла зима, иначе щеше да е прекалено да трамбоваме плаца, ако бяхме някой летен набор и трябваше да джиткаме в жегите. Маршируваме и маршируваме като откачени. Пеем и военни песни. Чувствам се като в тъп виц. Липсва ми, че не мога да слушам музика. Има някакви малоумни радиоточки и свирят странни радиа. Дават ни да гледаме телевизия, но аз не съм по тази част. Чета някакви руски военни учебници, които са всъщност яки, като се изключат пропагандните части.
След 40 дни идва клетвата. На мен ми изглежда, че са минали някъде към пет-шест години. Казармата има свойството да разтегля времето като локум. Колкото повече си вътре, толкова по-бавно се точи. Тържествено маршируваме до близкия град, преминаваме комично през центъра и се заклеваме, целувайки бойното знаме. Публиката се състои от родителите ни, които са дошли да ни приберат, и няколко местни пияници, които нямат какво друго да правят.