Докато нареждаме мебелите и железата, се чувстваме като деца до елхата на Нова година. Цари почти празнична суматоха. Правим едната голяма стая офис, другата - зала за тренировки, а в останалите помещения слагаме леглата и гардеробчетата. Малко остава и щабът ще е напълно оперативен. Трябва да викна майстор да сложи куки за чувалите и да монтира няколко железни лоста за набиране. Иво трябва да ходи да вземе компютрите, а аз ще купя една голяма уредба, за да си слушаме музика като хората.
Мишката отива до ресторанта и носи четири бири. Размазали сме се на двата дивана около една маса и ни е много добре. Не сме се занимавали толкова с вътрешен дизайн преди и това си заслужава да се полее.
Тонката се изправя и застава над железния капак, който води към подземието, и започва да си играе с халката, с която явно се отваря. Хваща я и я напъва, жилите на врата му се изопват, а лицето му почервенява. Очевидно капакът не е отварян от сто години. След двайсетсекундно напъване капакът се предава и се вдига със скърцане. Тонката сяда до мен и си взема бирата. Известно време седим, мълчим и наблюдаваме отвора на подземието.
- Ивак, я питай Мимето дали имат фенерче нещо? - казвам аз на Иво и той се връща след малко с един нелош прожектор.
Аз го вземам и го насочвам в тъмната дупка. Осветявам ръждива стълба.
- Мишо, я дръж фенера да осветява стълбата, докато слизам - и започвам внимателно да се спускам надолу, след като съм му подал фенера.
Минавам някъде три метра, докато стъпвам на пода. Качвам се пак, вече знам колко е високо, вземам фенера, слизам отново и го насочвам към стълбата. Пичовете слизат един по един. Обръщам светлината и пред нас се разкрива едно голямо празно помещение. На единия му край има затворена желязна врата. Тонката отива до нея - заключена е с катинар. Тук се включва Иво, който бърка в портфейла си, вади едни железца и след няколко секунди ровичкане в ключалката катинарът щраква. Тонката отваря вратата, аз насочвам светлината и пред нас се разкрива дълъг коридор, който след двайсетина метра пак завършва с врата.
- Пичове, т’ва тука си е чука си подземие май - казва Мишката. - Чувал съм, че има много такива под града, ама не знаех, че и тук под Квартала има.
- През Студената война са ги правили - уточнява Тонката, - аз знам един вход тук близо. До стадиона е, ама от години не съм влизал. Ходехме като малки да си играем долу в подземията и да крадем разни неща. Имаше яко противогази по едно време.
- Аре да излизаме. По-натам ще разгледаме колко е голямо и докъде стига. Ще ни се стопли бирата - тръгвам да излизам аз, въпреки че съм много доволен от увеличената квадратура на новата ми собственост.
Точно когато допиваме и се местим под ореха, отнякъде се появява Минчо и Тонката му махва да дойде. Вярно го помня този пич. Беше си голяма шеметак в даскало. Изглежда си същият като тогава - гърчав, с големи уши и зъби, само че сега си е пуснал някакво подобие на брада. Не му се е получило много. Аз се ръкувам с него, не сме се виждали от сто години.
- Как си, Минчо? Сядай, сядай. Казвай какво ще пиеш да полеем срещата ни.
Минчо сяда и се оглежда наоколо.
- Дойдох тук, защото наш’те ми казаха, че Тонката ме е търсил за някаква работа...
- Абе да, така е. Ама работата после. Кажи сега какво ще пиеш.
- Аз нямам много пари, Пешо - тихо казва Минчо.
- Не ги мисли парите, Минчо. Аз черпя. Колко време не сме се виждали.
Минчо се усмихва и заприличва малко на Фернандел. Няма такива зъби!
- Еми едно уиски ще пийна тогава.
Аз му поръчвам уиски и бадеми, но си продължавам с биричката, защото, честно казано, оня ден сме се поотровили май с мастиката, а и трябва да пазим дробчето все пак.
Говорим си известно време общи приказки. Той е добро момче, ама изглежда малко увесил нос. Не е ходил войник, защото е НГВС (негоден за военна служба).
- Какво бачкаш сега, Минчовски? Тонката ми каза, ама аз забравих - насочвам аз разговора към темата.
- Еми завърших Химическия с отличие и започнах да работя в БАН по една програма...
- И как е? Доволен ли си? - Едва ли е много доволен, щом взема пари за цигари назаем.
- Еми не, не съм. Там в БАН е много зле положението. Само шефчетата вземат пари от някакви далавери, а нас, младите, само ни използват, и то за без пари - започва да се оплаква с гъгнив монотонен глас Минчо. - Вземам много малко, не ми стигат, а и нямам време да запиша докторантура, а ме викат. Теглих и кредит за една кола, ама сега не мога да плащам вноските, абе не е добре положението, с две думи.
Аз намигам на Тони.
- Еми, Минчовски, не се коркай повече за този кредит. За колко пари ти е?