- Пичове, предлагам да цепим, че утре ни чака път. Естествено, ако Иво е взел колите.
- Едната утре ще е готова, другата има някои работи за доизкусуряване, които ще глътнат време, но и тя ще е готова до няколко дни. За джипарата се оглеждам, нямаше читави.
- Идеално. На нас ни трябват две коли само. Имаме джипа и тая, утрешната. Тя кога ще е готова?
- Утре към 10 трябва да е готова за път.
- Добре. Тогава правим среща тук в 11 и заминаваме на екскурзия с преспиване, така че си вземете спални чували. Аз ще взема моята палатка, която е малка и ще ни трябва още една - ако завали, да не спим по колите.
Мишката се включва пак въпреки интровертната си вечер.
- Аз имам май една двуместна някъде. Ще я взема. К'во, ще ходим на излет, а?
- Един вид. Наречи го излет със земеделски мотиви. Може да откараме и няколко дни горе. - Усмихвам се.
- Супер - казва Тонката, - много ми се ходеше на планина, а и съм чувал, че там е страшно красиво.
- Така е - съгласявам се аз, - наистина е красиво, а сега ще е още по-красиво, сигурен съм, защото няма да съм там насила.
Пием още по едно и се разотиваме, за да сме свежи за утре, когато ще водя младежите на екскурзия до Вълшебната планина, за да проверя дали е останала някаква следа от насажденията ми с марихуана. Ако има нещо - берем, сушим, пакетираме. Ако няма коз -цепим към Петричко, където трябва да намеря моя съказарменик Любо Петрича - той сто процента познава някой, който да може да напълни два багажника с трева.
Новата кола се оказва едно черно волво, което е леко поочукано, но вози като гондола. Дори се хващам да покарам и количката определено ме кефи. Тонката се вози с мен, а Мишо и Иво ни следват с джипа. Понеже сме тръгнали точно в единайсет и караме относително бързо само с една почивка, в която купуваме провизии, пиене, чували и няколко лозарски ножици, след около пет часа вече се намираме в граничната зона близо до ПГП „Черната река“, което, както знаете, ми е доста добре познато. Естествено, не срещаме никакви войници по пътя, аз вдигам бариерата до поста и колите ни минават, пускам бариерата зад нас и махам на Тонката да отбие. Бъркам в багажника и вадя две торби, които са отделно от нашето ядене и пиене. В едната торба има цигари, хубаво уиски, кафе, ядки, доста суджуци и десетина шоколада. В другата има кутии с пържоли и кебапчета, които взехме от някаква кръчма по път. Тръгвам с торбите, сядам на масата до поста и се провиквам: - Има ли войска тука, еййййййййййййййййййй ?
Отвътре се чува някаква суматоха и след малко се появява един хилав младеж, който едновременно се опитва да си закопчае униформата и да държи насочен автомата си в моя посока. Не е много убедителен, да си призная. Започвам да се смея.
- Спокойно, пич, не нападам граничния наряд - започвам да вадя от пликовете работите и да ги нареждам по масата, - дори обратното, аз се явявам нещо като подкрепление.
Войничето вижда зор да поеме тази абстрактна информация със събуждането, отпуска автомата, разтърква подутите си очи, но не се приближава. Аз продължавам да нареждам. Мисля си, че и аз бих се изкефил някой да беше направил това за мен някога, когато бях на мястото на пича, ама нямаше кой да се сети. Не че и аз съм дошъл сега с безкористни цели, въпреки че ми беше в плановете да се върна някой ден и да поразгледам като турист. Ето че събитията напоследък леко поускориха посещението ми.
Появява се още един войник. И той тежи някъде шейсет кила с мокри дрехи, а очевидно също има зор със събуждането. Ама момчетата са си прави, спазват вековното войнишко правило, че всеки непроспан час е пропилян.
На масата се е натрупала една нелоша композиция. Аз се усмихвам широко и паля цигара. Отварям уискито и наливам в няколко пластмасови чашки.
- Айде, пичове, не се правете на луди. Идвайте да пийнем, а вие и да хапнете малко нормална храна. Дошъл съм тук с моите приятели - махвам към колите - да им покажа къде съм служил преди няколко години...
Г раничарчетата видимо се отпускат и погледите им хищно се съсредоточават върху масата.
- Аре идвайте, сядайте. Дайте да се запознаем - подавам аз ръка и се запознавам с тях. -Казвам се Пешо Иванов.
Двамата се ръкуват с мен. Единият е очевидно бомбе, ама другият ме поглежда с уважение, явно легендата за мен е жива.
- Да не си оня Пешо Иванов, който е бил заточен на поста и е живял тук с месеци?