- Точно аз съм това. И ето, дойдох да видя как е положението сега - усмихвам се аз. - И понеже знам много добре какво ви е тук, донесох малко неща. Ха сега наздраве.
Казваме си наздраве, момчетата сядат и гледат невярващо отрупаната маса. Аз си гаврътвам уискито и казвам:
- Войска, оставям ви да си хапвате и пийвате на спокойствие, а аз с моите ще изцепя малко по-нагоре по реката. Мислим един риболов да направим.
Пичовете са добарали плика със скарата и им е трудно да ми обръщат внимание вече. Ето какво прави диетата „Русенско варено“ с хората. Старото куче ме поглежда и заговаря с пълна с пържола уста:
- Благодаря много за почерпката, Иванов. Мини после, ако ти остане време след рибата, да разкажеш какво е било по твое време - и прокарва хапката с мощен гълток уиски. После затъква в уста цяла шепа кашу и в очите му се изписва неземно удоволствие.
- С удоволствие, пич. Ако остане време, непременно ще мина да полафим.
В това всъщност се съмнявам, защото имаме работа да вършим. Усмихвам се, тупвам приятелски войничето по рамото и тръгвам. Качвам се в колата и потегляме. Фактически имаме да минем само още километър и половина - два. Там има къде да паркираме скрито зад една полуразрушена сграда от миньорската ера и после по една добре позната пътека ще стигнем до някогашните ми плантации и ще разпънем кемпа.
След десет минути вече сме скатали колите зад порутената сграда, която май е била административна, и вадим нещата от багажниците. Малко сме попредървили с яденето и пиенето, имам чувството. Имаме девет шишета уиски, седем бутилки водка, дванайсет бутилки мастика и индустриално количество храна. Отделно има и петдесетина кутийки бира. Добре че плантациите ми са относително близо.
Тръгваме и след двайсетина минутки сме на една голяма полянка, която се намира нагоре по пътя към границата. Тук по мое време никой освен мен и подопечните ми не стъпваше, предполагам, че сега не е по-различно.
- Мишка, дай с теб като да разпънем палатките, а двамата ни другари през това време ще бъдат така добри, както са красиви, и ще отидат за дърва.
- Пешо, т’ва с палатките и дървата е лесно - бърка в единия самар и вади кутийки бира, -обаче забравяш най-важното, копеле, преди това трябва да пием по бира по случай пристигането.
- Окей, копеле, прав си, беше верно тежък преход - смея се аз, вземам бирата и я отварям, - аре наздраве, планинарю.
Сядаме на полянката, към четири следобед е, пече едно благо слънчице и изпиваме биричките със страшен кеф. Друго си е в планината, не е сдух като в Мордор.
После с Мишката за норматив разпъваме палатките и решаваме да изпием по една бира с по една водка по този случай, пък и да изчакаме отбора по събиране на дърва. След малко и двамата се появяват и не носят никакви дърва.
- К’ во става бе, пичове? - Мишката ги поглежда с присвити очи и отпива от водката. -Ако не знаете къде има дърва, аз ще ви кажа. Дърва има в гората, навсякъде наоколо има гора, така че ще ви е лесно да намерите, колкото и тъпи да сте...
Аз си наливам водката в кутийката с бира и също отпивам. Ихааааааа, вкусът на напиванията ми в ученическите години. Ситуация „Хиподил“.
- К’во сте млъкнали, момчета. Странно гледате.
Ивака ме поглежда още по-странно и ми казва тихо:
- Трябва да дойдеш и да видиш. - после се обръща и с Тонката тръгват в посоката, от която дойдоха.
Ставаме с Мишката и без да се наговаряме, си слагаме в една малка раничка няколко бири и бутилката „Финландия“. Бързо настигаме Антон и Иво и тръгваме след тях. Продължават да мълчат и започват да ме дразнят. Ебаси психарите, да не ги изведе човек сред природа. Вървим в мълчание още към две минути. Аз тъкмо си изпивам коктейла, когато излизаме на друга, по-голяма поляна. Интересното на тази поляна, за разлика от другата, на която сме опънали кемпа, е, че цялата е обрасла плътно с марихуана. И аз млъквам. Мдааааааа. Плантацията ми леко се е поразраснала. Правя си два основни извода от ситуацията. Единият е, че въобще няма нужда да ходя до Петричко, другият е, че колите не ни вършат работа, трябва ни камион и веднага се поправям мислено - не камион, а камиони. Обръщам се към Мишката, но той, защото е железен, вече е отворил четири нови бири, грижовно е изпил по петдесет грама от всяка и сега ги долива с водка. Раздава ни кутийките и сядаме, без да си говорим, един до друг.
Наслаждаваме се на гледката и за пореден път доказваме тезата, че зеленото успокоява очите. Успокоява ги много.
Медитираме така и гледаме зеленото море, без да имаме представа за времето. Понеже медитацията ни е от балкански характер, изпиваме през това време водката и бирите. Мишо разваля нирванката: