Трите дни на отпуската минават доста безпаметно и свръхкратко. Хубавото е, че се прибирам в поделението с петдесетина грама коз, и всеки ден започвам да пуша по няколко джойнта. Това помага малко да се разкарат убийствената скука и безсмислените глупости, които ни карат да правим. После се оказва, че половината пичове пафкат, и козът, естествено, свършва за норматив. Понякога ни пускат в т.нар. гарнизон с преспиване или двоен гарнизон с преспиване, което значи, че петък излиташ към къщи и се прибираш събота или неделя. Не е зле, но не се случва всеки уикенд. През другото време ни занимават с тичане и глупости. Дават ни да стреляме повече, което ми харесва. Ставам доста добър с калашника, който се оказва една страшно хитра машина. Имам навика през повечето си свободно време да чета и измитам цялата библиотека в класното. Някой страшен пич е оставил няколко томчета на Братя Стругацки, скрити между учебниците, и техните книги буквално ми пръсват мозъка.
С моя селтак се засичаме често, но той се прави, че не ме вижда. Мълвата за случката явно обаче се е разпространила сред старите войници и понякога усещам доста враждебни погледи. До 17,30 няма много шансове за проблеми поради голямата концентрация на фуражки, но после тук-там има слепи петна и аз съм убеден, че ще има поне още едно нападение. Този път го правят по-добре от предишния. Спретват ми засада, когато излизам от кенефите на ротата една вечер към втория месец. Мятат ми някакво одеяло върху главата и започва сериозен бой. Аз съм се свил на земята, но шутовете идват отвсякъде. Пазя си главата и леко дръпвам одеялото, за да мога да виждам. Вкопчвам се в една кубинка и повалям собственика й. Използвам момента да изпълзя настрани и да стана, защото иначе съм довиждане до десетина секунди, и то ако имам късмет. Един бързак ме нацелва с дясна тупаница тип „балтия“ и аз пак падам. Превъртам се презглава назад и се изправям. Разтърсвам глава и леко ми се прояснява. Пичовете този път са четирима, явно същите отпреди с подкрепление. Подкреплението е класическа бабанка. Метър и деветдесет и нещо и над сто и двайсет килца. Подсмихва ми се.
- Ти сигура си мислил, че ш’ти се размине, мръсно софиянче, ама сааа ш’ти стопим лагерите от мангер. Он е мой човек, а ти си ебан новобранец и требе да знаеш дека ти е местото.
Тръгва към мен. Аз съм кинта и седемдесет и под осемдесет кила. С такъв сладур ще ми е малко тегаво да се справя, особено като е с компания. Това е и причината да му плесна една яка храчка в очите и в следващия момент да му набия един шут в ташаците. После, докато се чуди дали да припадне, или да повърне, го хващам за голямата селска тиква и се правя на кълвач. Бам, бам - два пъти забивам чело в носа му, докато го държа за слонските уши. После му вкарвам едно много класическо цуки в брадичката. Проектирам цялата сила в една точка, като цел не ми е брадата, а тилът на свинята. Пада като отсечен. Това се случва някъде за три секунди и другата част от бандата на отмъстителите още не е помръднала. Този път ги запуквам много технично и по боксьорски, без да им говоря нищо. И аз изяждам няколко тупаника, това е неизбежно в един бой, но механично им чупя каските с класически комбинации - ляв прав-десен прав, ляв прав, ляв прав-дясно кроше. Отнякъде се появяват старшини и започват да ни разтървават. Нямат много работа, защото прави сме останали само аз и моят човек.
Страшно много ме болят бъбреците и гърбът. Шляканите копеленца ме наритаха много табиетлийски. Вие ми се свят и ме водят в стационара. Там някакъв стар войник цъка и се прави на компетентен. Аз му се усмихвам с разбита уста въпреки болката:
- Трябва да видиш другите.
Внасят ги след мен. Бабанката е най-зле. Лицето му прилича на пихтия и е целият в кръв. Не знае къде се намира. И другите трима са с глави-скафандър. Пак се ухилвам и им казвам:
- Пичове. Две на нула за мен, а?
После отпускам глава на възглавницата. Екшънът е свършил. Бабанката и единият отворко отиват в градската болница, а селчо с другото тъпо копеле печелят петдневна почивка в ареста. Доста ме боли, но ми е и смешно.
На следващия ден ме водят при шефа на ВКР-тата (военно контраразузнаване). Пичът е с мустаци и има умен, неприятно мръснишки поглед. Влизам, козирувам по устав, но той не ми обръща внимание известно време. Стоя прав до вратата и зяпам стаята. Смърди на евтини цигари, а мебелите са доста занемарени. Подполковникът седи зад масивно дървено бюро и чете някаква зелена картонена папка. Пали цигара и се втренчва в мен. Това продължава доста дълго. Аз не отмествам поглед.
- Иванов. Отличен успех в училище. Езикова гимназия с английски. Спортист. Доста приятели. Общителен, интелигентен, има лидерски качества и изразена индивидуалност. Намалено поведение за бой в училище. - Пали цигара. - Иванов, явно си умен младеж, ама това вчера си е малко прекалено. Едното момче е буквално със сменена физиономия -счупени нос и челюст. Какво ще те правим теб сега?