Идва храната и Мишо става.
- Дядо, хапнете вие сега едно хубаво. Аз черпя - поглежда към другите пенсионери. -Г оспода, нали ще ни извините, трябва с колегата да обсъдим едни неща в офиса.
Той става и аз го следвам. Бърка в един шкаф и вади бутилка бърбърн „Четири рози“, сипва в две чаши и пали цигара. От заличката долитат звуците на усилена тренировка, като от време на време се чува буботещият глас на Долф. Аз вземам подадената ми чаша и сядам. Мишо мълчи така още малко и ме поглежда.
- Разбираш ли?
- Разбирам само една част. Трябва да ми кажеш още.
- Копеле, с дядо ми онзиден седнахме да си поговорим. Хванах се за главата буквално за какво става дума. Айде, ние сме задружно семейство и си помагаме, ама има хора, които са напълно сами. Ти представяш ли си какъв живот живеят с тези мизерни пенсии? Това са старите на държавата ни, докарали са ги до тотално оскотяване. Не е правилно това.
- Факт, Мишка, много неща не са правилни тук. Системата е фундаментално сбъркана.
- Така е, копеле - не ме оставя да продължа, - и гледай к’во става. Дядо ми ме пита дали не мога да му намеря работа някъде, нямало значение каква, само да си докарвал някой лев, че му било тъпо да му помагат. Нали е горд човек, какви неща е преживял и сега не иска да зависи от никого... В този момент пък вие бяхте вече няколко дни на море, един дришльо от дилърчетата нещо тръгна да се прави на отворен и да продава „шано“. Сега е с два счупени крака и отрязани уши. И се сетих, че работа около нас колкото искаш. Сетих се, че ако взема дядо ми, той ще е много по-точен и много по-читав от някакви квартални помияри. После питах дядо ми дали може да ми намери още хора и той каза, че може да ми намери колкото искам.
Тръгвам да казвам нещо, но Михаил не ми дава шанс.
- Копеле, и го сметнах. Колкото и хора да вземем, сме на далавера. Няма вече чужда дилърска мрежа, няма двайсет процента търговска отстъпка. Дядовците, а защо не и бабичките, ще продават материала, ще се групират по двойки, за да не се мъчат, и малко по малко ще сменим дилърите с наши дистрибутори, които бачкат към „Звеното“. Само разпределителите ще оставим, ония първите от склада, четиринайсетте парчета, и то ще оставим от тях само тези, които са читави и нямат издънки.
Пак се опитвам да си отворя устата, но Мишо скача.
- И последно, копеле. Сметнах всичко. На страшна далавера сме. Бях написал всичко на един лист, ама го затрих някъде и ще трябва да ми се довериш. - Изпива си чашата на екс и щедро си сипва нова.
Аз вече и не се опитвам да говоря. Не точно това имах предвид, като казах, че предоставям на моите хора оперативна самостоятелност, но планът наистина е добър и може да се получи. Лудият самбист ме поглежда и в очите му гори огънче. Как да не го обичаш този психопат като брат?
Спас се появява от залата. Цялото му лице е в кръв и е с два избити предни зъба. Въпреки това се хили широко.
- Какво стана бре, Спасе?
- Да се биеш с Долф е все едно да се биеш с горила. Тоя е като природно бедствие. Направо ме отнесе като бързия влак. - Изплюва още един зъб на пода, клати глава и пак се усмихва. После се сеща. - Пешо, оня ден ми дадоха офертата за железата. Ще струват.
- Не ме занимавай, ето я касата с оперативните кинти там до компютрите. Вземай колкото ти трябват и после отиди при Балабанов и Игнатов и им кажи да измислят как да ги минат като разход на фирмата. - Поглеждам към Мишо. - Мишок, айде да ходим да се напием с новите попълнения.
После излизаме и се напиваме с новите ни попълнения от златната възраст. Повечето са учили като дядо ми във Втора мъжка гимназия и са страшни образи. Освен това събирателно имат някъде около петстотин години житейски опит повече от нас, което не е малко, ама грам не е малко.
През следващия месец оборотът ни се вдига почти двойно, а новата система на Мишо с дядовците започва да работи жестоко. Имаше няколко търкания и конфликти, но Големите братя насадиха много бързо в отворковците условен рефлекс да не пипат нашите дядовци, а и баби, защото при нас няма полова дискриминация, що се отнася до продажбата на наркотици. И Ивака се вряза с гениалната идея за униформа на нашите дилъри от златната възраст. Скоро всички научиха, че ако видиш пенсионер с тениска на „Мегадет“ или възрастна жена с такава на „Кенибал Корпс“, от тях може да си купиш всякакви екстри, но ако тръгнеш да се ебаваш с тях - влизаш в големи ядове.
Оставихме само няколко от първоначалните дилъри, и то с организационни функции, цялата техническа част за около три семици бе поета от екипите на „Звеното“ ни.