Освен възрастните ни попълнения и другата част на личния състав нарасна почти двойно. Казах на Варела, Спас, Павел, Митака, Драго и Геша да доведат още по един човек. Наредих им да подберат много внимателно кого водят, защото ще носят пряка отговорност за избора си. Като гледам, засега добре се справят, изглеждат читави момчета. Когато дойдоха и тези попълнения, пак изпратих Арнолд, Долф и Слай до Вълшебната планина с две задачи. Задача едно е да проверят истинския мащаб на това, което съм причинил на биологичното разнообразие в района, да се разходят по всички полянки около ПГП „Черната река“ и да видят какво може да се събере и ще се наложи ли да се прибягва до картата „Петрич“ в тази игра на всичко коз.
Задача две е свързана с увеличаване на бойната ни мощ. Оказва се, че Арнолд има огромна рода и десетки братовчеди, а аз вече, като почитател на тези издънки от генома на Конан Варварина, Крали Марко и Бай Г аньо, не мога да си представя на какво ще бъда способен с армия от още няколко такива мутанти. Не гангстерска война ще мога да водя, ще мога да направя и държавен преврат. Абе si vis pacem, para bellum, както е казвал братският римски народ, повтарям.
Докато братята са на земеделска мисия, аз с помощта на Пирдопски, който прави някаква свръхсложна адвокатска врътка с общината, успявам на купя полусрутената постройка, под която е единият изход от бомбоубежището. Като стана дума за него, и то вече е моя собственост, и то срещу доста смешна сума пари. Хонорарът на Пирдопски е три пъти по-голям от стойността на двата имота и пак всичко ми излиза на страшна далавера. Веднага вкарвам една голяма бригада строители да стегнат къщата. Те ме поглеждат малко странно, като чуват изискването ми външният вид на къщата да остане в близка до сегашната му форма, за разлика от вътрешността, но грам не ги интересува каква е фирмената ми политика и не им се обяснявам. Междувременно вземам под наем и помещението под близкия висок блок, където излиза другият изход, и там правя нещо между малък офис и голям склад за наркотици. Къщата е стегната за нула време, защото момчетата работят здраво, а им плащам двойно. Точно когато са ми сдали обекта, се появява и Арнолд, вече не с един, а с два камиона. И двата са пълни с коз догоре.
Аре стига бе - казвам аз, защото нямам спомен чак пък толкова да съм садил.
- Епа, шефе, мене баба ми каза, че гръстито си е бурен и веднаж кат тръгне, връзва навсекаде. Пално е горе у гората.
- А братовчедите къде са?
- Братчедите идат у другиден. Че додат към петнаасет човека, они са ми най-близките. Ония па друуите са пиянци и за нищо не стаат.
- Петнайсет е идеално. Повече не ми трябват, петнайсет е достатъчно - подавам му ключовете, които току-що ми е дал строителят, бръквам в джоба и му подавам една много дебела пачка с пари като бонус. - В тази къща ще живеете ти и твоите хора. Оттук през мазето ще минават доставките и ще държим арестанти, ако има.
Арнолд грейва, а аз пак се озовавам във въздуха и ребрата ми заплашително стигат до границите на еластичността си. Тонката ми се хили отдолу и казва:
- Пешо, ей това ще е баш истинската Хаус ъф пейн май?
Най-накрая Арни ме пуска и аз го оставям с братоците му и още няколко души, които Тонката е повикал да разтоварват камионите в подземието вече през този вход в ремонтираното мазе на ремонтираната къща. Системата сега се движи, без да се намесвам. При мен идват само ако има някакъв голям проблем, а това почти не се случва. Прилича малко на стратегическа компютърна игра - първо започваш с малко, строиш, правиш си войници и работници, събираш ресурси и после всичко расте и започва да се движи само, ти само подаваш насоки кое и къде да се строи. Това, естествено, свършва, когато те нападнат лошите. Само че, когато при нас нападнат лошите, те няма да знаят, че аз съм готов и ги чакам. Хващам едно такси и отивам на обяд с Пирдопски. Не ходя с охрана, защото почти никой не знае кой съм. Обличам се както се обличам винаги, добре, вече не са ми скъсани обувките и дрехите са ми по-нови, но не съм се променил особено. Много ме кефи, че мога да си купувам колкото си искам книги, и тесният ми апартамент до ресторанта започва да се затрупва.
Стивън Кинг е казал, че да си богат, означава да можеш да си купиш книгата в деня, в който излезе. Може би разликата във възприемането на живота, когато ти влязат големи пари, е свързана с това дали като малък вкъщи си слушал „Пинк Флойд“ и Жан-Мишел Жар или Лепа Брена и Хисарския поп.
Няма задръстване и стигам в ресторанта по-рано. Сядам и си поръчвам чаша вино. Паля си и едно тънко козче, което издърпвам за норматив, и никой не се усеща. Ресторантът е бая лъскав и се чувствам леко не на място, прекалено е бяло и светло, а хората са страшно изкуствени. Може би така ми се струва от коза де. Влиза Пирдопски и започва да върти дебелите си телеса, за да ме намери, и аз му махвам. Той се доближава с достолепна походка към масата.