- Айде, пичове, последна спирка. Слизайте и пушете по фас, че после почва големият чанч.
Не знам какво значи „големият чанч“. Скачаме от камиона, като помагаме на розовите набори - прасенцата, да слязат. Кучето се справя само. Отнякъде се появяват двама пичове със суперкриви физиономии и поемат животните. Хвърлят ни по един поглед, но не казват нищо. Аз паля цигара и започвам да се оглеждам, другите трима набори са се скупчили до камиона и не смеят да си вдигнат очите от земята. Все пак сме на наказателна застава. Това е уж нещо като затвор. Боли ме фара. Мечка страх, мене - не, да си се страхуват, щом искат. На края на дългата едноетажна постройка срещу заставата засичам движение. Появили са се двама образи, които бегло приличат на войници. Камуфлажите им са почти черни, брадясали са и имат доста дълги коси, единият е вързан дори на опашка. Повече приличат на пънкари, отколкото на войници. Единият се доближава още малко и се втренчва в мен.
- Пешо, т’ва ти ли си бе? - Доближава се още малко и аз го разпознавам. Засичали сме се доста по заведенията в центъра на София, където се слуша нормална музика. Май дори един път съм му бил шамари някъде, но не помня. Идва при мен и се ръкува. Явно ми се радва, съответно нямаме ядове. Отнякъде се появяват още войници пънкари, не всички са с дълги коси и брадясали. Чувам как някой тихо изпсува: „Пичка му матерна, т’ва е тоя психопат Пешо!“.
Аз се усмихвам и си дръпвам от фаса. Явно съм известен по наказателните застави. Поглеждам към старите войници, те са се събрали над десет броя и се оказва, че по лице познавам поне още трима-четирима. Един от тях, май му викаха Буфера, идва при мен и ме тупва по рамото:
- А добре си дошъл, Петре. - Сещам се, че един път го отървах от някаква скинарска драма в подлеза пред „Екскалибур“. - Ела да пием по кафенце и да лафим. Виж как се събрахме, на наказателните пращат всички изроди.
После Буфера поглежда към колегите ми новобранци. Те продължават да анализират взаимовръзките между снега и почвата.
- Вие, кирки, си взимате багажчето, отивате в спалното и сглобявате две вишки. Иванов, ела тук. - Един плъхоподобен пич ефрейтор се появява сякаш от въздуха. - Контролирай новобранките, покажи им кое къде е. Като се оправят в спалното, да отиват директно на дръвника и да нацепят десет колички дърва за кухнята и за парното. Ние с Пешо през това време ще лафим и той ще ми разкаже к’во става в Мордор.
Влизаме в задимено от цигари помещение, което се намира на края на постройката.
Буфера ми сипва кафе от кутия от халва, превърната в канче.
- Сядай, Пешо, ти си наш човек, пий едно кафе, после ще ти покажа кое, к’во и къде е. Не се коркай, тук сме нещо средно между хижа и затвор, ама не е страшно. - Отваря печката и хвърля две цепеници в нея. - Кажи к’во става в Мордор, не съм се прибирал вкъщи от сто и осемдесет дни.
Пия няколко кафета, пушим цигари и си говорим глупости. После някой вади бутилка ракия и се почваме. Никога не съм пил в по-мизерна стаичка от тази, но по някакъв начин е уютно. Няколко от пичовете ме гледат лошо, явно не им харесва някакъв новобранец да седи и да пие с тях, вместо да цепи дърва. И аз ги гледам лошо, не признавам чужда йерархия. Бутилките ракия стават две, после три. Ракията е страшна - местно производство, и явно основните й съставки са гнили джанки и кози барабонки. Напукваме се и аз лека-полека забравям, че съм войник и къде се намирам. Оказва се, че може да си пием колкото искаме и няма драми. Единственият шапкар, който командва заставата тази седмица, е суперпиянде и е влязъл в серия със свои авери в близкото село. Положението е анархия с военна форма. Пием и Буфера ми разказва някакви суперглупави случки за битието на българските граничари. Всички пичове имат много странни погледи - смес между отнесеност, лудост и някаква непозната твърдост. Интересно.
Пием до сутринта. Аз отивам до спалното само да си взема джапанките и четка за зъби. Засичам се с моите набори, които мощно ринат сняг пред заставата. Става ми малко неудобно, но съвсем малко. Следващите часове ми се губят в мъгла. Само си спомням, че пак успях да направя добро впечатление на всички. По едно време казах, че уважавам реда на заставата и неписаните правила за „млади и стари“. Казах, че ще изчистя помещението, в което пиехме. Буфера се хилеше и се опитваше да ме спре, а аз събрах всички касетки с чалга лайна и ги засилих в печката. После един сладур дойде да ми се кара, че съм му изгорил „на Кондьо, Славиту и Глория касиеткитие“, и аз му счупих касетофона в главата. После не помня, защото седемдесетградусовата джанковица ме е отнесла в страната на войнишките сънища и аз артистично съм припаднал пред стълбите на заставата. После Буфера ме е занесъл до леглото.