Аз не продължавам темата, защото ми е готино, че пичът е решил да дойде в отбора. Наистина го харесвам и ми допада как мисли. Не е ограничен, а има творческо и самостоятелно мислене, което, както все повече и повече се убеждавам, е рядкост за хората от нашето поколение, а за следващите набори въобще няма смисъл да се говори.
И така, започва процесът, в който аз се превръщам в един напълно легален бизнесмен.
Пием с Балабанов още няколко канички в приятния вътрешен двор на „Архитектите“ и си говорим всякакви неща. Сигурно отстрани приличаме на двама студенти, които са взели току-що стипендии и поливат застигащото ги светло бъдеще.
На следващия ден Балабанов се задейства като машина и напуска кантората. Аз съм се разбрал с Пирдопски и няма проблеми, с него продължаваме играта. После Балабанов ми се обажда, че отива на огледи за офис, и ме пита дали имам някакви претенции. Аз, естествено, почти нямам. Казвам му само офисът да е голям, да има кабинет за мен и да е близо до Попа. Споменава ми, че се е чул с един човек, който се занимавал с един завод за лютеница, и да сме ходели да го гледаме. Разбираме се за петък и аз затварям. Седнал съм на терасата в апартамента и наблюдавам с бинокъл картината „Мордор по пладне“. Поглеждам към ресторанта и виждам там Арнолд и компания, които явно обядват. Това значи, че готвачът ще се озори много. Аз съм спрял да се появявам в ресторанта - ако имам път към офиса или лабораторията, минавам през подземието, като ползвам входа, който се намира в този блок. Откакто плащам всички сметки на блока - осветление, асансьор и чистене, сме станали всенародни любимци и всички родители от блока съветват децата си да се ориентират към програмирането като нас. Идва Мишо и сяда с бира до мен, естествено, е донесъл една изстудена бутилка и за мен. Говорим си по бизнес, за разни текущи неща. Към нас се присъединяват и другите двама полковници. Пием бири и те от време на време говорят по телефона, управлявайки подчинените си. Всичко се развива идеално. Единственият ни проблем е, че народът масово псува, че няма бело и трябва да шмъркат амфети, ама това е положението. Като няма - няма.
Когато си изпивам бирата, само вдигам бутилката над главата си и тя чудодейно бива заменена с пълна. Този фокус става възможен с помощта на Снежа - това е името на бившата ми колежка, настояща затворничка и робиня. След като изкарва един прекрасен месец в подземието, Снежка няма нищо общо с нафуканата мутреса, която някога се опитах да заговоря, а се е превърнала в едно доста смирено и любезно същество. Когато я изкарвам от подземието, тя първоначално не ме разпознава, но после загрява кой съм и пребледнява. Аз й казвам, че сега ще седи горе в апартамента и ще прави всичко, което й кажа, и според поведението й ще преценя дали ще я пусна някога, или дали въобще ще я оставя да живее. Следващите месеци гледаме пряк репортаж от стадион „Стокхолмски синдром“ и ако някой ни погледне отстрани и не знае за какво става дума, може да си помисли, че тъпата свиня ми е съпруга. Такъв е животът, вместо хората да се разбират нормално, всичко се определя от силата, с която разполагаш, и от това в какво съотношение е тя спрямо тяхната. Няма любов, има подчинение.
Един ден съм си взел една бира и се разхождам в парка. Точно съм подминал кортовете и се чудя дали да не се върна и да си купя още една бира, защото не съм сигурен дали тази ще ми стигне до „Лодки“, когато с мен се изравняват една разкошна немска овчарка и един много елегантно облечен възрастен мъж. За известно време си мисля, че ще се разминем, но те вървят в крачка с мен повече от десет метра и усещам, че нещо става. Кучето обаче е фантастично. Може би не съм виждал толкова породиста и красива немска овчарка. В този момент елегантният господин ме заговаря:
- Прекрасен ден за разходка. И аз обожавам да се разхождам в парка.
Аз, като примерен конфуцианец, уважавам възрастните хора и нямам проблем да изслушам човека, който явно се нуждае от събеседник. Не ми пречат, кучето ме кефи, вървят с моята скорост, а мога и да не го слушам. Няма проблеми. Мъжът продължава:
- Ако не бяхте толкова интелигентен, г-н Иванов, съмнявам се дали щяхте да имате възможността да се разхождате така свободно с оглед на вашата позиция в криминалната йерархия на нашия прекрасен град.
Аз се заковавам на място и се обръщам към човека. Кучето наостря уши и усеща, че емоционалният ми фон се е променил. Господинът не спира да се усмихва и ми подава ръка.
- Казвам се Никита Павлов и ми е изключително приятно да се запозная с един толкова перспективен човек като вас, г-н Иванов. Нали няма да се обидите, ако преминем на „ти“?