Всичко това се оправи, когато една от моите фирми купи къмпинга и наля сериозна сума пари за реновацията и модернизацията му. Само за две години инвестицията ми се изби, а къмпингът бързо започна да възвръща старата си слава. Сега всички стари летовници са си тук, идват много къмпингари от цял свят, а скоро на рождения ден на къмпинга, който се пада на датата, на която моята фирма го купи, направихме такова парти, че още се носят легенди. По мое желание основните групи, които свириха, бяха „Орбитъл“, „Фън Лъвин Криминалс“ и „Слекърс“ и направо се разцепихме. После с „Фън Лъвин“ така се разбихме под тентата пред караваните, че когато се освестиха, пичовете казаха, че искат да останат да живеят тук завинаги. Всъщност това го каза Хюи, и то малко преди да повърне върху тайландка номер две. Пичовете от „Орбитъл“ пък ги водих в Странджа, където се наядохме с гъби заедно и после изкарахме един доста шантав ден из горите тилилейски. Ако се чудите защо една от песните в новия им албум се казва „Питърс маднес“, не се чудете вече, аз съм причината.
Това, че сме се забили „у песока“, съвсем не означава, че бизнесът не върви. Върви и още как. В Мордор, а вече и в повечето други градове, нещата никога не са били по-добре и оборотите ни вече за месец са астрономически. От много години нашите момчета се занимават с управлението на незаконните ни дейности и до нас идват главно отчетите. Когато има проблеми, ние научаваме за тях, но мениджърите ни отдавна са се научили да се справят и сами. Това е причината и те също да са милионери. Не всичко минаваше без сътресения през годините, естествено. Без да влизам в детайли, но всяко предателство и всяко нахлуване на наша територия бяха удавяни в кръв. Никога не сме имали големи проблеми със закона, защото с помощта на Пирдопски и сие и закрилата на Бобката, който стана страшно мощен в системата на Министерството, сме недосегаеми, а и почти невидими за властите.
В момента дори сме на морето, за да сме наблизо до един нов голям курортен комплекс, който наша фирма строи. Оказа се, че строителният бизнес е огромен генератор на средства, и с течение на времето ние натрупахме значителен опит. Къмпингите не ги броя, но „Златната рибка“, „Каваци“, „Смокиня“ и „Веселие“ са също мои. На края на „Веселие“ някакви архитектурни гении бяха изсрали странно бетонно недоразумение, което аз им взех, после го взривих и сега там въобще не си личи, че някога е имало постройка. Има достатъчно място и да се строи, и да остане природа. Няма смисъл да окензваш къмпингите със сгради. Това обаче е малко трудно да се зацепи, ако си висял само на Слънчев бряг или Златните. Къмпингите ми са суперпечеливши, а не съм променил нищо освен инфраструктурата и условията. Навсякъде е чисто, има много цветя, няколко басейна, тоалетните светят от чистота. Сринах соц бунгалата и построих нови, защото не всички хора са палаткаджии, но на всички им допада купонът, който се вдига в баровете на плажа. Между „Рибката“ и „Градина“ се намира и един от най-хубавите клубове за електронна музика в тази част от Европа. Познайте чий е? Редовно идват да пускат величия от ранга на Фат Бой Слим, Свен Вет, Карл Кокс, Митко от Париж, но най-много съм се кефил на партита на изродите от „Уорп рекърдс“ - Афекс Туин и „Плейд“. Естествено, нямаше как няколко местни мутрета да не се опитат да ми развалят плажните нирвани, но на мен леко ми беше писнало вече да се разправям с тъпаци и директно ги ликвидирах. Старата маскима на изверга Сталин безотказно си работи: „Няма човек -няма проблем“. Всичко започна, когато едната от групировчиците им, се опита да подпали единия ми бар на „Смокиня“. Всъщност барът направо си изгоря, чист късмет беше, че нямаше жертви. После напрежението „леко“ поескалира. Аз не схванах посланието, но местните определено схванаха моето, което им изпратих обратно, след като намериха, някъде в течение на месец, труповете на десетина локални „величия“, всички загинали от инсулт, всички легнали на хавлии на плажа и всички с покрито лице с броя на местния вестник, на чиято първа страница беше статията за подпаленото ми заведение със снимка на пожара. Тази им „естествена“ смърт стана възможна благодарение на едни инжекции, кашон от които Никита ми осигури от Русия. След това проблеми на къмпинигите ми нямаше и сега този туризъм процъфтява и носи сериозни печалби.
Тези печалби, естествено, бледнеят, сравнени с печалбите от строителството. Нека да разкажа цялата история, като се върна в годината, когато „преговарях“ с бабичката реститутка. На мястото на къщата й вдигнах кооперацията мечта, и то за извънредно кратко време. Разходихме се с Балабанов малко из страната и сглобихме едни строителни бригади за чудо и приказ. Назначихме хората във фирма, дадохме им хубави заплати и осигуровки, създадохме им условия и работата тръгна. За какво им е на хората да мизерстват като общаци в чужбина, като може и тук да са добре. Сградата стана бързо, защото по нея се работеше денонощно и на три смени. Това си остана като запазена марка за строителните ни фирми - винаги всичко се приключваше в срок и винаги работата беше качествено свършена. С печалбите от сграда номер едно и с един могъщ кредит от една „наша“ банка след това започнах да строя още пет сгради едновременно. След това десет, а след това двайсет. После се насочих и към строителството на нови административни сгради за офиси. С това вече избих рибата, защото този тип строителство още не се беше развило мащабно. Повечето сгради дори не ги продадох, а ги пуснах под наем на чужди фирми за огромни суми. С печалбите и още кредити започнах да купувам най-хубавите парцели, вече не само в Мордор, а по морето и в Банско, Боровец и Пампорово. Никита уреди мои бригади да строят големи обекти в Русия и в Германия и оттам също започна да капе не лошо.