Следващата фаза е финансирането, което не представлява особен проблем за мен.
Единият ми вариант е да ползвам „нашите“ банки на Никита, а другият е да финансирам строителството с продажби „на зелено“ през сайта и офисите ми в чужбина (после вече започнаха да пазаруват на място, но това беше чак на финала).
Иначе пазя принципа да се бачка денонощно на три смени и комплексите ми никнат като гъбки. Малко са ми кът работниците и затова съм си внесъл китайци и виетнамци. Излизат ми много евтино, а през това време моите български бригади си бачкат в Германия и ми носят доста солидни суми. „Дръпнатите“ работят като роботчета и много ми харесва как техните съвременни соц диктатори са ги дресирали.
Един квадратен метър ми излиза грубо към двеста и двайсет-двеста и трийсет евро, аз продавам най-евтино за хиляда и двеста, а стигам и до хиляда и осемстотин-две хиляди. Правите си сметката, че за няколко години непрекъснато строителство с този марж и този непрестанен интерес към България като следваща гореща точка за инвестиции в недвижими имоти аз натрупах огромен капитал. Като казвам „огромен“, имам предвид наистина адски много кинти.
Най-любима случка от това време ми е историята с проекта „Дзен Гардънс“, който доста нашумя в медиите, и то не без основание. Причина за скандала стана фактът, че когато гордите собственици, които си бяха купили апартаменти „на зелено“, виждайки невероятно въздействащия филм, представящ проекта в сайт, идентичен на моя, се озоваха на мястото, където се предполагаше да се намира огромният им комплекс, там завариха само една гола поляна с маргаритки и една крава, която всеотдайно ги пасеше. „Инвеститорите“ съответно, в синхрон с името на проекта, получиха просветление, а когато след дълго разследване най-накрая успяха да се докопат до собственика на проекта, бяха очаровани да разберат, че името му е Асан Мюмюнов и освен фирмата „Дзен Г ардънс Пропъртийс“ е и горд собственик на една коза, едно магаре, една каруца и един акордеон и съответно малко трудно ще успеят да си вземат обратно парите.
От проектите „Дзен Г ардънс“, „Сатори плаза“ и „Инлайтмънт голф енд спа Перник“ в касите на „Звеното“ влязоха над двайсет милиона паунда, а с Мишо и Иво си имахме любима игра да ходим и да се крием в храстите с бинокли, за да наблюдаваме израженията на хитрите „инвеститори“, когато за първи път виждаха „имотите“ си.
Унесен в тези сладки спомени, си допушвам коза и оставям фасчето в пепелника. Бъркам в хладилника, който се намира под скования бар под навеса на кемпа ни. Вадя една замръзнала бутилка узо, сипвам си около сто грама в чашата, мятам две кубчета лед и доливам малко сода. Напитката придобива оня специфичен бял цвят и аз отпивам. Не успявам да изпия цялата чаша, защото излиза супер вятър и аз се качвам на сърфа и започвам да шпоря из залива някъде около два часа. Чувствам се уникално добре в този момент и грам не ми пука дали имам няколкостотин милиона евро, или нямам пукната стотинка. Точно сега са важни само вятърът, слънцето, водата и движението. Когато излизам на брега, преценявам, че всъщност да имаш няколкостотин милиона, си е по-добре определено. Както казва великият ни народ „По-добре богат и здрав, отколкото беден и болен“.