„Американски психар“, Брет Ийстън Елис
Само мъртвите са виждали края на войната.
Платон - Бедна ми, Снежано! Аз я познавах, Хорацио. Беше жена без никаква духовитост, изключая свирките, без никаква фантазия. Беше студентка и курва, а накрая стана робиня и майка на сина ми.
Не изневерявам на склонността си към драматизъм и казвам това, докато държа отрязаната глава на Снежка за косата. Намирам се в хубавата ми просторна стая в огромния ми апартамент на покрива на високия блок в Квартала. Мордор както винаги през късната пролет е магически красив на свечеряване. Малко по малко прозорците светват, но още не се е стъмнило съвсем и облаците над Ефел Дуат са осветени в шантаво, но прекрасно виолетово сияние от последните лъчи на залязващото слънце. Кръвта на Снежа е спряла да капе, но на мен много не ми пука за килима, да ви кажа честно.
Та в едната ръка държа отрязаната глава, а в другата държа бутилка мавруд. Пуши ми се цигара и за момент се разколебавам кое да оставя на масата, за да си взема цигара -главата или бутилката. Оставям бутилката, паля и дърпам мощно. Вдигам главата и издухвам няколко кръгчета в лицето й. Снежана, естествено, вече не може да ги види, защото е мъртва. Хлапето е заточено в едно свръхскъпо училище в Швейцария и ще може да се травмира само дистанционно. Оставил съм му немалко пари в една сметка и ще може да се оправи. Естествено, ако иска де. Казал съм на Пирдопски да се занимава с него, докато стане на осемнайсет, и после да го изстреля да се оправя с живота. Законът на джунглата е много подценяван в наши дни.
Сигурно се чудите защо съм убил Снежка и защо ходя с отрязаната й глава из къщи. За съжаление, не мога да ви кажа, защото и аз, честно казано, не знам. Просто преди малко ми се стори много хубава идея да й отрежа тиквата, а имам навика да правя нещата, които искам. Отпивам доста сериозен гълток от виното и ми става много добре. Излизам на терасата и оставям главата на малката масичка, за да си ми е подръка. Сядам на един стол и се заглеждам в планината, в чието подножие започват да мъждукат светлинки. От силната уредба в хола звучи една стара песен на „Фючър Саунд ъф Лъндън“, която се казва „Иджипт“ и перфектно пасва на ситуацията. Конкурс със сто хиляди песни да направят, няма да уцелят по-подходяща от тази за този конкретен момент.
Седя на стола още около половин час - толкова ми трябва да изпия виното. Решавам да мина на нещо друго, отивам до бара и си вземам една бутилка „Талискър“ и една пура. Приближавам до уредбата, спирам я и си пускам на грамофона любимия албум на „Орбитъл“ - „Ин сайдс“. Връщам се на балкона при главата, сипвам си три пръста уиски в една чаша, паля пурата и се заглеждам към пицарията - първото заведение, което купих. Към момента посмъртно не мога да се сетя колко заведения притежавам по един или друг начин. Абе бая са си, като се позамисля. Долу Мимето щъка между масите както някога и все едно нищо не се е променило за толкова години. Не съм си говорил с нея от дълго време, но съм сигурен, че ще се зарадва, когато види, че съм й приписал собствеността върху кръчмата, с която поставих началото на моята миниимперия от местен характер. Тя колко ще се зарадва всъщност грам не ме вълнува. Вече нищо не ме вълнува. Може да се каже, че съм леко „прегорял“, както се изразяват братята хамериканци. Burned. Е, и как няма да съм, като се опитаха да ме утрепят поне двайсет пъти последните две години и съответно удавих цяла страна в кръв. Буквално си еба пичката лелина напоследък. Идеята ми беше да се забавляваме и да сме свободни, а не да стане шибана касапница. Никита каза със своя гъгнив старчески глас, че са се намесили прекалено много фактори от различно естество, и също каза, че не можел да ми помогне, защото ставало дума за нови елементи, на които не можел да оказва „влияние“, защото били неконтролируеми и хаотични. Кольо Агента също спомена нещо такова, но после добави, че имат известна структура и йерархия все пак.
На вратата се звъни и аз се чудя кой пък се е сетил за мен. Охраните са на долния етаж при асансьорите и аз съм сам в огромния апартамент от доста време. Всъщност е към година, но на мен ми изглежда като няколко века. Отивам до вратата и по път вземам кукрито, с което отрязах главата на Снежка. Кръвта по брадвоподобното острие се е съсирила и вече се кафенее. Отварям и се отпускам. На вратата стои Минчо Химика и
гледа в изтривалката, която е виждала и по-добри времена.