Включените в сборника разкази многостранно и пълно разкриват белетристичния дар и творческия темперамент на Борис Виан. Разказът, трябва да признаем, не се радва на голям интерес от страна на френските писатели най-вече през първата половина на нашия век. Този период е характерен предимно с романовите цикли. Големите звезди на френския литературен небосклон тогава са Марсел Пруст, Роже Мартен дю Гар, Жорж Дюамел, Жюл Ромен. Те, разнасяйки по четирите краища на света славата на френската изящна словесност, ни накараха да позабравим картезианската лаконичност на френския език. Рисувайки мащабни, разгърнати във времето и пространството платна, търсейки тайната на изтичащото време или дълбоко закодираните социални, исторически и културологични корени на съвременния живот, те станаха продължители на Балзаковата традиция, пренебрегвайки уроците на Мопасановата краткост. Виан е един от френските писатели на следвоенното поколение, които се връщат към Мопасановия изобразителен подход. Голямо е влиянието и на джаза върху Виановата проза, особено при разказите му — кратки, изпълнени с неочаквани обрати, те са явно неравностойни, но самата им неравностойност е ритъм, белязан с печата на импровизацията. Затова разкази като „Без късмет“, „Мислителят“, „Водопроводчикът“ сами по себе си звучат като безобидни шеги и трябва да се възприемат само в комбинация с основните, тези, които носят големите Вианови послания. Не трябва да забравяме, че Борис Виан е продължител на традициите на Алфред Жари, на дадаистите и сюрреалистите, които с методите на пародията, самопародията и гротеската отричаха завещаната от XIX век традиция, искаха драстично да се отклонят от линията класицизъм—романтизъм—натурализъм.
За всеки е ясно, че ако в прозата на Борис Виан имаше само словесна еквилибристика, никой не би си играл да го превежда и издава. Ние превеждаме Виан не за частното, специфичното, своеобразното, а за универсалното, общочовешкото у него. По тази причина читателският поглед ще се спре по-дълго върху разказа „Мравките“ — една от най-ярките антивоенни творби на нашия век, разказ, чието място е във всяка антология на антивоенната проза, колкото и малка да е тя. Подобно на героя от разказа, цялото човечество е стъпило върху мина — това ни внушава Виан, и то така, че усещаме тръпки. Нравствената категоричност неимоверно извисява разкази като „Златно сърце“, „Добрите ученици“, „Пътуване до Коностров“. Именно в „Златно сърце“ Виан ни казва, че срещу всяко пресметнато зло неминуемо изниква неосъзнатото невинно, ала по-неумолимо зло и тази ескалация не може да спре, тя просто не бива да започва. Най-безобидното желание да се поиграе на карти в едно купе („Пътуване до Коностров“) може да свърши кърваво, ако непременно искаме да го натрапим някому. Нека читателят сам потърси в нашата и световната литература примери на автори, споделящи убеждението, че собствената свобода започва със зачитането свободата на другия — уверявам го, че ги има.
В контекста на днешната френска литература мястото на Борис Виан с ясно — той е класик, но не в смисъла на шеговитото определение, че класикът е автор, за когото всички говорят, но никой не е чел, а още по-малко в смисъла, който Пол Валери влага в този термин, определящ същността на класицизма в това, че той идва след нещо. По тази логика Борис Виан — (съвършен новатор в много отношения, предшественик на много процеси и явления във френската литература, е всичко друго, но не и класик. По мерките на Валери, Виан е чист романтик, доколкото според Валери романтизмът представлява пренебрегване на всичко или почти всичко, което изисква от мисълта усилия за съсредоточаване и последователност. Целият импровизационен дар на Виан е именно такова пренебрегване и той е една от най-характерните черти на творчеството му. Борис Виан е класик според едно по-универсално и по-житейско схващане, което мога да формулирам така: писател, когото все още четат, но вече не имитират. И наистина, от една страна, френският книжен пазар е залят от книги на Виан, към него се приобщават все нови и нови поколения читатели. А, от друга, дори и при най-внимателен поглед върху днешната френска проза, трудно можем да открием автори, родеещи се тематично или стилистично с Борис Виан, особено сред младите.