Поради непонятни за мен причини, когато помолих Ларика да ми покаже мостика, откъдето се управляваше кораба, тя се смути и каза, че дори тя няма достъп до там. Искрено съжалих за това, но за първи път реших да прибягна към изнудвачество, което е дълбоко вкоренено в човешката природа.
Въпреки, че не ми позволиха да използвам пробивите в кораба, от страх ли, че ще си навра носа там където не трябва, реших да се подмазня на Готраг да ми уреди нещичко по този въпрос. Когато му изказах недоволството си, че не мога да се придвижвам из кораба без помощта на някой от тях, той се нервира и каза, че не ми е нужно, защото за да можеш да използваш пробивите в пространството трябва да си един вид добил това право, което според обяснението му се дава само на индивиди, служещи на междугалактични кораби. Никой освен тях нямал право да използва пробивите на Ородром, където от това не се и нуждаели. Когато се почесах по навик на тила, той ми показа лявата си ръка. Малко над китката, в самата става се подаваше малка, едва забележима издутина. Обясни, че това била специална капсула, имплантирана в ръката на всеки един от екипажа на кораба, чрез активирането на която могат да предизвикват пробиви в пространството.
Искрено съжалих за обречеността си и помолих Готраг да ми издейства от Венджър поне достъп до най-обикновените места на кораба, където не можех да навредя с нещо. Той обеща да опита, но ми се стори, че отговорът му бе твърде уклончив. Разбрах, че искаше по-бързо да ме отпрати. Когато отново се озовах в градината с Ларика, бях приятно изненадан от райското тихоокеанско кътче, което бе създала. Ако на Земята бях разполагал с лаборатория подобна на тази на Ларика, щях по цял ден да съм се излежавал на някой див остров в тропиците. След това щях да прескоча до пищна тропическа джунгла, а след това за контраст — до някое студено арктическо заливче, където да си поиграя с пингвините. Естествено най-хубавото в случая бе, че с помощта на тази технология можех да се озова на всяко едно кътче от Земята за част от секундата и да изживея невъобразими мигове, които никога нямаше да имам на Земята.
Ларика създаде малък тропически рай въз основа на мои спомени от детството. В началото набързо нахвърлила основната програма за пейзажа в Анализатора, използвайки информацията от сондите и с няколко подобрения от моя страна, се пренесохме в прекрасен индонезийски остров.
Не след дълго разбрах, че сме преполовили пътя до Канопус, от което, от една страна, не изпитах възторг, но от друга се чувствах в самолюбието си от това, че ще бъда първото човешко същество, което ще стъпи на планета, отдалечена на 30 парсека от Слънчевата система. Но Ларика не ме остави много да се самолаская. Започна да ме изстисква бавно, изчерпвайки всичките ми запаси по география и ботаника, които бях придобил в училище. Когато изпомпа докрай познанията ми в тези области, не пропусна да ме упрекне с иронична нотка:
— Ех, Гари. Мислех, че познаваш планетата си!
— Съжалявам, Ларика — вдигнах безсилно рамене. — Казах ти това, което знам. Все пак трябваше да ми се обадите предварително, че ще ме отмъкнете. Щях да се подготвя доста по-добре. Дори щях да завърша колеж, специално наблягайки върху ботаниката, за да може един ден, като ме плените, да ви предам всичките си знания.
Ларика ме гледа известно време намусено. Свикнах с маниерите й и с прямото й и почти детско поведение, което впоследствие започнах да използвам за не дотам честни дела. Междувременно бях придобил устойчивост към хипнотичния й поглед, така че и този номер не ми минаваше.
В интерес на истината, всички ородромци се държаха малко простодушно. По-късно успях да се възползвам користно от тази тяхна черта, за да се сдобия с влияние в обществото им. Успях да го постигна чрез недотам честни постъпки. Дори нещо повече, но за това — по-късно.
И така. Реших да не си играя с благоразположението й към мен и кимнах престорено:
— Добре. Наистина съм глупав. Но все пак вината не е моя, нали?
— Прав си. Извинявай, че те насилвам. Аз съм биотехнолог и в това се състои работата ми, като понякога забравям, че си човек.